— Аз трябва да докладвам на моя император това, което видя със собствените си очи — отвърна сардукарът.
— Дукът вече е мъртъв — отсече баронът и махна с ръка, за да освободи сардукара.
Башарът не помръдна от мястото си. Остана с лице към барона и дори с трепване на око или на мускул не показа, че е забелязал жеста му.
— Как умря? — озъби се той.
„Наистина“ — каза си баронът. — „Това вече е прекалено.“
— От собствената си ръка, ако искате да знаете — отвърна баронът. — Взе отрова.
— Сега ще огледам трупа — заяви башарът.
Баронът вдигна поглед към тавана, като се преструваше на раздразнен, докато мислите му препускаха: „Проклятие! Този сардукар с неговия остър поглед ще види стаята, преди да успеят нещичко да подредят.“
— Незабавно! — изръмжа сардукарът. — Ще го огледам със собствените си очи.
Баронът разбра, че това нямаше как да се предотврати. Сардукарът щеше да забележи всичко. Щеше да узнае, че дукът е убил харконски войници… и че баронът най-вероятно е избягал по някоя тайна пътечка.
Имаше и доказателства — останките от вечерята на масата и мъртвият дук насреща, заобиколен от трупове. Изобщо не можеше да се предотврати.
— И нищо не може да ме разубеди — озъби се башарът.
— Никой не ви разубеждава — рече баронът и се вторачи в тъмните очи на сардукара. — Аз не крия нищо от моя император. — Той кимна на Нифад. — Башарът трябва незабавно да види всичко. Въведи го през вратата, пред която стоеше ти, Нифад.
— Оттук, господине — рече Нифад.
Бавно и нагло сардукарът заобиколи барона и си проправи с рамо път сред стражите.
„Нетърпимо“ — помисли си баронът. — „Сега императорът ще узнае, че съм допуснал грешка. Той ще вземе това за признак на малодушие.“
Измъчваше го мисълта, че императорът и неговият сардукар си приличаха по своето презрение към малодушието. Баронът прехапа долната си устна, като се успокояваше с това, че императорът поне не бе узнал за нападението на атреидите върху Гайъди Прайм и унищожаването на тамошните харконски складове с подправка.
„Проклет да е този коварен дук!“
Баронът наблюдаваше отдалечаващите се фигури — наглия сардукар и набития, способен Нифад.
„Трябва да свикваме“ — помисли си баронът. — „Ще се наложи отново да поставя Рабан да управлява тази проклета планета. Без никакви ограничения. Трябва да пожертвувам собствената си харконска кръв, за да подготвя Аракис за приемането на Фейд-Рота. Дявол да го вземе този Пайтър. Да се остави да го убият, преди аз да свърша с него?“
Баронът въздъхна.
„И трябва да се обадя до Тлейлакс да ми осигурят нов ментат. Те сигурно вече са ми го приготвили.“ Един от стражите до него се окашля. Баронът се обърна към него.
— Гладен съм.
— Да, господарю.
— И искам малко да се позабавлявам, докато разчиствате онази стая и разследвате тайните й, за да ми докладвате — избоботи баронът.
Войникът сведе очи.
— Какво забавление желае господарят?
— Ще бъда в покоите си — отвърна баронът. — Доведете ми онзи младеж, когото купихме в Гамънт, онзи с прекрасните очи. Ала искам да го упоите добре. Нямам настроение да се боричкам.
— Да, господарю.
Баронът се обърна и подпомаган от суспенсорите, се отправи със своята подскачаща походка към покоите си. Да — мислеше си той. — Онзи с прекрасните очи, онзи, който толкова много прилича на младия Пол Атреидски.
Пол почувствува, че цялото му минало, всичко, което бе преживял допреди тази нощ, се бе превърнало в струйка песъчинки в пясъчен часовник. Прегърнал колене, той седеше до майка си в една малка колибка, направена от въжета и пластмаса — влагосъхраняваща палатка. Бяха я намерили заедно с облеклото на свободните, което носеха сега, във вързопа, оставен в топтера.
Пол изобщо не се съмняваше кой бе оставил пустинния несесер¤ и кой бе определил курса на топтера, който ги отнасяше в плен. Юи.
Предателят лекар ги бе изпратил право в ръцете на Дънкан Айдахо.
През прозрачната стена на влагосъхраняващата палатка Пол се загледа навън, в сгрените от луната скали, обкръжаващи мястото, където Айдахо ги беше скрил.
„Да се крия като дете, когато вече съм дук“ — мислеше си Пол. Почувствува как тази мисъл го подразни, ала не можеше да отрече мъдростта на постъпката им.
Тази нощ с възприятията му се беше случило нещо. Той видя с изострена яснота всяко обстоятелство и събитие около себе си. Усети, че не е в състояние да спре притока на данни и спокойната прецизност, с която всяка отделна информация се прибавяше към познанията му, а осмислянето й се съсредоточаваше в неговите възприятия. Това беше нещо повече от способностите на ментата.