Кевин Хокинс се присъедини към странно шумната и почти празнична тълпа, част от която бяха хора, пристигнали след посещение на коледната елха при Рокфелеровия Център. Хищните репортери, събрани пред хотела, обзети от самодоволство разправяха иронични вицове и той ги презираше заради така типичния за големия град цинизъм, за отношението им. Презираше ги дори повече от некадърния президент, когото беше дошъл да убие в този град.
Стоеше от външната страна на тълпата, в случай че му се наложи да се придвижи бързо. Не искаше да се задържа твърде до късно, но президентската автоколона изоставаше от разписанието, което той имаше, разписанието, което му беше дадено.
Накрая той забеляза глави и вратове, които се точеха и извиваха наляво. Долови бръмченето на колите, които приближаваха откъм Парк авеню. Ескортът се насочваше към хотела. Това трябваше да бъде автоколоната на президента.
Десетината коли спряха пред парадния вход откъм Парк авеню. После Кевин Хокинс почти не повярва на онова, което се разигра пред очите му.
Наглото копеле бе решило да извърви пеша разстоянието от улицата, вместо да използва подземния гараж. Искаше да го видят, да го фотографират. Искаше да демонстрира храброст пред целия свят, да покаже, че Томас Бърнс не се страхува от Джак и Джил.
Фотожурналистът наблюдаваше самоуверения и тщеславен върховен представител на изпълнителната власт, докато го извеждаха от лимузината. Можеше да приключи с Томас Бърнс още тук! Откакто високопоставеният някогашен изпълнителен директор от автомобилния бранш бе взел решение да върне президентството към „бизнеса както обикновено“, убийството на практика бе гарантирано.
Аматьорите вземат подобни аматьорски решения, Хокинс го знаеше. Винаги. Това бе факт, на който той разчиташе в своята работа.
Можех да го очистя още сега. Можех да очистя президента тук, на самото Парк авеню.
„Какви чувства ме кара да изпитвам една такава възможност? Вълнение, въодушевление, възбуда. Никакви угризения. В каква странна личност съм се превърнал“ — помисли си Кевин Хокинс.
Ето защо бе там онази нощ — да провери емоционалните си реакции.
Това бе неговата генерална репетиция за грандиозното събитие. Единствената репетиция, от която се нуждаеше, и на която имаше право.
Служителите от Тайната служба въведоха президента в хотела гладко и безупречно. Охраната, която му осигуряваха, беше безупречна. Три здрави пръстена около ОЛ — охраняваната личност.
Защитата на президента бе много добра, но не достатъчно добра. Не и за онова, което бе замислил Кевин Хокинс.
Атака камикадзе! Самоубийствен щурм! Президентът нямаше да успее да го избегне. Никой не би могъл. Всичко бе предрешено.
Наблюдаваше как останалите лъскави сини и черни лимузини се опразват и разпозна почти всички лица. Направи обичайните си мислени снимки. Десетки снимки, които трябваше да помни, всички се съхраняваха в главата му.
Накрая видя и Джил, която изглеждаше съвършено овладяна и хладнокръвна. Самата тя бе невероятен психопат, нали? Стоеше там насред цялата суматоха и блъсканица. После изчезна във вътрешността на „Уолдорф“ заедно с всички тях.
Най-накрая фоторепортерът се отдалечи бавно и пое надолу по Парк авеню към бившата сграда на Пан Ам, сега на застрахователната фирма Мет Лайф.
„Президентът трябва да си купи застраховка «живот» тази нощ — помисли си той, — независимо от цената.“
Но онова, което Кевин Хокинс дори не подозираше, не осъзнаваше, бе, че него също го наблюдаваха. В същия този момент той бе под строго наблюдение в центъра на Ню Йорк.
Кевин Хокинс пое надолу по Парк авеню под зоркия поглед на Джак.
80.
След като проследи с поглед как Кевин Хокинс изчезна по Парк авеню, Сам Харисън напусна изпълнения с хора район около „Уолдорф“. Ню Йорк вече бе настръхнал заради Джак и Джил, също както и Вашингтон. Това беше хубаво. Щеше да облекчи нещата.
Сега му предстоеше една работа. Трябваше да я свърши, независимо от риска. За него това бе най-важното.
На ъгъла на Лексингтън авеню и Четиридесет и седма улица той спря до една телефонна кабина. За учудване апаратът работеше. Може би единствен в целия център.