Докато вървях, прочетох няколко написани на ръка плакати и лозунги.
ДЕЦАТА ПРЕДИ ВСИЧКО.
УСПЕХЪТ ИДВА С ВЯРА, НЕ С НЕВЯРА.
Наивно, но хубаво. Вдъхновяващо за децата, а и за мен.
През тази седмица витрините в коридорите бяха заети с животински обиталища, които представляваха диорами, изработени от учениците. Всяка от тях илюстрираше някакво животно, неговата естествена среда и дом. Хрумна ми, че самото училище „Соджърнър Трут“ е едно страхотно убежище. При нормални обстоятелства то беше чудесно място, където Деймън можеше да расте и да учи.
За нещастие миналата седмица две дечица от това училище бяха убити.
Този факт ме изпълваше с ярост и освен това ме плашеше повече, отколкото ми се искаше да призная. Когато аз растях — трудно, както беше навремето във Вашингтон, — в училище ако изобщо умираха деца, това се случваше много рядко. И не само във Вашингтон, а и в училищата в Лос Анджелис. И в Ню Йорк. И в Чикаго. Навсякъде.
Какво, по дяволите, ставаше?
Тежката дървена врата към вътрешния кабинет беше отворена, но секретарката, изглежда, беше приключила своя работен ден. На бюрото й имаше колекция от европейски, африкански и азиатски кукли. Много оригинални и красиви.
Почувствах се малко като крадец в чужд дом, като квартален взломаджия, като някакъв нарушител. Внезапно бях обзет от тревога за директорката, която оставаше да работи до късно съвсем сама в училището.
Всеки можеше да влезе тук, както току-що бях сторил и самият аз. Някоя вечер можеше да се появи и убиецът. Щеше да бъде толкова лесно.
Завих, озовах се в главния офис и точно се канех да обявя присъствието си, когато видях госпожа Джонсън. Помислих си за името, което й бях измислил — Кристин.
Тя работеше на едно старо бюро с извит сгъваем капак, което изглеждаше поне на сто години. Всъщност беше погълната изцяло от онова, което вършеше.
Наблюдавах я няколко секунди. Носеше очила със златни рамки, явно необходими при работа с документация. Тананикаше си песничката „Шуп, шуп“ от „В очакване да издишаш“. Звучеше приятно.
Имаше нещо изключително почтено, дори трогателно в сцената — преданата преподавателка, просветителката, вглъбена в работата си. По устните ми пробягна усмивка. По-желязна е и от теб, тате.
Все още не бях сигурен дали е така. В момента изобщо не изглеждаше „желязна“. Имаше вид на човек ведър и щастлив в работата си. Излъчваше спокойствие и това ме накара да изпитам завист.
Накрая се почувствах неловко, застанал там на прага, без да обявя присъствието си.
— Здравейте. Инспектор Алекс Крос — рекох. — Госпожо Джонсън?
Тя престана да си тананика и вдигна поглед. В очите й за миг се мярна страх. После се усмихна. Усмивката й беше сърдечна и дружелюбна. Много е приятно да ти отправят една такава непринудена усмивка.
— А-а, инспектор Крос — каза тя и после продължи с привидно официален тон: — Какво ви води в директорския кабинет?
— Мисля, че се нуждая от помощ. Директорката трябва да ми помогне, иначе не мога да си напиша домашното. — Предполагам, че това си беше самата истина. — Необходимо ми е да поговорим за Върнън Уийтли, ако е възможно. Освен това исках да получа разрешението ви да поговоря отново с някои учители, да видя дали след убийството на Върнън някое дете не е чуло нещо ново. Някой може да е видял нещо, което да ни бъде от полза, дори и без да си дава сметка за това. Може да е нещо, което децата са чули от родителите си.
— Да, аз си мислех за същото — отвърна госпожа Джонсън. — Някой тук в училище може да разполага със следа, с нещо полезно и изобщо да не го осъзнава.
Всичко, което видях у госпожа Джонсън, ми хареса, но веднага щом си дадох сметка за това, го изтласках от съзнанието си. Неподходящо време, неподходящо място и неподходяща жена. Бях извършил някои съмнителни неща в живота си, не съм ангел, но всякакъв опит да се занасям с омъжена жена, щеше да остане извън списъка на моите прегрешения.
— Опасявам се, че няма кой знае какви новини — рече тя. — Свърших малко допълнителна работа заради вас. Днес на обяд поизмъчих учителите. Всъщност подложих ги на разпит. Казах им, че трябва да ме уведомяват, ако чуят или видят нещо подозрително. Те разговарят с мен за повечето неща. Тук екипът ни е доста сплотен.