— Възможно ли е някои от учителите все още да са тук? Бих могъл да поговоря с тях. Не съм съвсем сигурен, но подозирам, че на някакъв етап убиецът е наблюдавал училището — поясних. Не възнамерявах да плаша нито нея, нито колегите й, но исках да бъдат бдителни и предпазливи. Смятах, че убиецът е държал под око училището.
Тя бавно поклати глава нагоре и надолу. После леко я наклони вляво. Сякаш ме гледаше по нов начин.
— Всички си тръгнаха доста преди четири. Предпочитат, ако е възможно, да излизат заедно. Когато са повече, се чувстват в безопасност.
— Звучи ми разумно. Кварталът не е от най-спокойните. Поне в определен смисъл.
— Пребиваването тук около пет часа с куп незаключени врати едва ли звучи разумно — каза тя. Точно за това си мислех, откакто бях застанал на прага й.
Не казах нищо, не изразих мнение за незаключените врати. Госпожа Джонсън безспорно беше свободна да живее живота си както намери за добре.
— Благодаря ви за извършената проверка сред учителите — рекох. — И за извънредната работа.
— О, не, аз ви благодаря, че наминахте — отвърна тя. — Сигурно случилото се е много тягостно и за вас, и за Деймън. За цялото ви семейство. Всички тук в училище го понесохме много тежко.
Накрая тя свали очилата с метални рамки и ги пусна в джоба на деловия си костюм. Изглеждаше добре и с тях, и без тях.
Интелигентна, мила, симпатична.
„Забранена зона“ — напомних си аз. Почти усетих удара на линията през пръстите си.
По-бързо, отколкото бих помислил, че е възможно, тя измъкна един чипонос спешъл, 38-ми калибър, от едно отворено чекмедже вдясно на бюрото си. Не го насочи към мен, но лесно би могла. Лесно.
— Живея отдавна в този квартал — поясни тя. После се усмихна и прибра пистолета. — Опитвам се да бъда готова, каквото и да се случи. А тук наоколо стават противни неща. Знаех, че сте на прага, инспекторе. Децата твърдят, че имам очи на тила си. Наистина е така.
Тя отново се засмя. Смехът й ми хареса. Би се харесал на всеки, който не е безчувствен. Кажи лека нощ, Алекс.
Цивилни, притежаващи оръжие, будеха у мен противоречиви чувства, но нямах никакви съмнения, че нейният пистолет е законно придобит и регистриран.
— В квартала ли се научихте да боравите с този револвер? — попитах аз.
— Не, всъщност обучиха ме в оръжеен клуб „Ремингтън“ във Феърфакс. Съпругът ми беше, е притеснен относно моето идване на работа тук. Вие мъжете, изглежда, разсъждавате еднакво. Съжалявам — каза тя и отново се усмихна. — Опитвам се да се въздържам, когато започнат да ми идват такива възмутителни сексистки реплики. Не ми харесва. Няма как, няма начин. Съжалявам.
Тя се изправи и изгаси преносимия компютър на бюрото.
— Ще ви изпратя до вратата — каза. — Моля, постарайте се да се измъкнете невредим, тъй като вече е доста след четири.
— Добра идея — продължих аз в тона на малката й шега. Все пак успя да ме накара да се разведря. Доста добро постижение, като се имат предвид обстоятелствата от последните няколко дни. — Вие винаги ли сте така забавна? Така непринудена?
Тя отново поклати глава. Беше жест, който повтаряше доста често. После кимна уверено:
— Винаги. Това бяха двете алтернативи за моето призвание — комедиантка или възпитателка. Избрах първото. Тук има повече смях. Искрен смях. Поне през по-голямата част от времето.
Двамата вървяхме заедно по пустите училищни коридори. Стъпките шумно отекваха в стените. Мелодийката, която тя си бе тананикала в кабинета, не спираше да звучи в съзнанието ми. Искаше ми се да й задам още много въпроси, но знаех, че трябва да й спестя някои от тях. Те нямаха нищо общо с убийството.
Когато стигнахме външната врата на училището, видях един плещест телохранител на средна възраст, който ми отключи. Присъствието му ме озадачи. На идване не го бях забелязал.
Имаше здрава дървена палка и уоки-токи. Отново онзи вид и дух на вашингтонските училища, който до болка познавах. Пазачи, детектори за метал, стоманени мрежи върху всеки прозорец. Нищо чудно, че хората в околността ненавиждаха и се бояха от всички институции, дори от собствените си училища.
— Приятна вечер, сър — пожела ми училищният гард с възможно най-приятна усмивка. — Ще си тръгвате ли скоро, госпожо Джонсън?
— Съвсем скоро — отвърна тя. — Можеш да си отиваш, ако искаш, Лайънъл. Нося си шмайзера.