Той обгърна гърба й и я придърпа към себе си. Тя почувства свежестта на дъха му, аромата на одеколона му, собствения му мирис.
Той започна да се движи вътре в нея и тя усети как постепенно се стапя и се превръща в течна сила. Обичаше го, наистина, наистина, наистина. Ръцете й пробягваха по цялото му тяло — ласкави, обсебващи. Никога не бе изживявала нещо подобно, нито веднъж през целия си живот.
Тя се плъзна нагоре-надолу по дългия мощен ствол, по силната му невероятна мъжественост. Сара вече не беше в състояние да се спре, нито го искаше. Задавяше се от собствената си страст.
Чу вика си и почти не можа да се познае. Устреми се към него в прост ритъм, който непрестанно се ускоряваше, докато двамата все повече се приближаваха към мига на единението — Джак и Джил, Джак и Джил, Джак и Джил, Джак и Джил!
32.
Вълшебната им приказка приключи с тихо, почти обезсърчително туп! — и Сара сякаш се сгромоляса отново на земята, премятайки се, понесена от мощен прилив. Понеделник сутринта означаваше завръщане към ужасния свят на службата й, обратно в реалния живот.
Откакто бе завършила колежа „Холинс“ във Вирджиния, повече от четиринайсет години Сара Роузън бе работила на най-обикновени отегчителни места из Вашингтон. Сега работата й бе на ден. Идеална за техните цели. Най-ужасната и най-изтощителната работа.
Тази сутрин тя стана рано и започна да се приготвя. Двамата със Сам се бяха разделили в неделя вечерта в „Четирите сезона“. Той й липсваше, липсваше й хуморът му, ласките му, всичко негово. Всеки милиметър.
Тя се бе изгубила в тази мисъл. Милиметри. Същността на Сам. Огромната му вътрешна сила. Хвърли поглед на луминесцентния циферблат на часовника върху нощното шкафче. Изстена силно. По дяволите, вече бе закъсняла.
В банята й имаше йогистки ъгъл с направена по поръчка кожена постелка. Нямаше време за това, въпреки че както тялото, така и умът й болезнено се нуждаеха от упражнение и освобождаване на енергията.
Взе си един бърз душ и изми косата си. Сложи си тъмносин костюм на „Брук Брадърс“, ниски лачени обувки и часовник „Реймънд Вейл“ с кожена каишка. Тази сутрин имаше нужда да изглежда елегантна, свежа, току-що излъскана.
Тя и бездруго винаги излизаше така. Сара свежарката.
Бързо се озова навън, където, размахало опашка от дим вече я чакаше едно мърляво жълто такси. Вятърът фучеше и виеше из К стрийт.
В пет и двайсет таксито спря пред работното й място. Таксиджията от „Либърти“ се усмихна и рече:
— Известен адрес, госпожо. Значи и вие сте известна?
Тя плати на шофьора и си прибра рестото от петдоларовата банкнота.
— Всъщност някой ден може и да стана. Знае ли човек.
— Така си е. Може и аз да съм някой — отвърна и таксиджията с крива усмивка. — Не се знае.
Сара Роузън се измъкна от таксито и веднага усети върху лицето си декемврийския вятър. На бледата утринна светлина старинната сграда пред нея изглеждаше някак странно красива и внушителна. Сякаш сияеше отвътре.
Показа картата си и служителят от охраната я пусна да влезе. Двамата дори през смях заклеймиха нейния работохолизъм. И как не? Вече девет години Сара Роузън работеше в Белия дом.
Част трета
Фотожурналистът
33.
Фотожурналистът представляваше последното късче в сложната мозайка. Той бе финалният играч. На осми декември работеше в Сан Франциско. Всъщност там фотожурналистът се включваше в играта. Или по-скоро изпълняваше собствената си роля в нейната периферия.
Кевин Хокинс се беше разположил в широкия, извит навън сив пластмасов стол при изход 31. Играеше шах със самия себе си на своя преносим компютър, обзет от искрено задоволство. В момента печелеше. И губеше. И в двата случая това му харесваше.
Хокинс обичаше игрите, обичаше и шаха и почти бе влязъл в групата на класовите играчи на планетата. Така бе още от времето, когато бе буден студент в Хъдзън, Ню Йорк, където постиженията в учението не отговаряха на възможностите му. В единайсет без петнайсет стана, за да започне една друга игра. Любимата си игра. Бе дошъл в Сан Франциско да убие един човек.