Вече виждаха сградите на форт Дейвид под себе си, малко на североизток в планинския парк Катоктин. Отвън бяха паркирани три военни джипа. Въпреки това явно този ден никой не бе излязъл сред добре залесената природа наоколо. Самият Кемп Дейвид изглеждаше доста необичайно: странна кръстоска между казарма и провинциална почивна станция. Не особено укрепена. Нищо, с което да не могат да се справят в случай на нужда, при положение че окончателният план го изисква.
— Кемп Дейвид. Кръстен на внука на Айзенхауер — отбеляза Джак. — Доста сносен президент. Генералите по принцип са си свестни.
Джак докосна беретата в кобура на глезена си. Оръжието му вдъхна увереност. Само че в този момент нищо нямаше да се случи с президента. Нито пък с Джак или с Джил. Не. Играта щеше да се развие в друга посока. В това бе и красотата й, никой не можеше да предвиди какъв обрат ще приемат нещата.
Почувства как ръката на Сара леко го докосна по бузата.
— Колко ни остава? — попита го тя. Сам подозираше, че не й се иска да летят до гибелта си.
— Никога няма да ни хванат — заяви той с усмивка.
— Не на нас, а на полета, глупчо — засмя се тя и го потупа по рамото. — Колко още имаме да висим във въздуха?
— Нали не си се отегчила вече? Издигнали сме се страшно високо — почти до световния рекорд. За тази цел е необходимо адски мощно въздушно течение. Изведнъж бе обзет от тревога, че може би тя вече не се забавляваше. Типично за Сам.
— Не, не — засмя се тя и обгърна с ръка шията му. После се притисна силно към него. — Щастлива съм, че съм тук горе, щастлива съм, че летя, щастлива съм, че съм с теб. Благодаря ти, за всичко.
— Пак заповядай, маймунке — прошепна той, долепил устни до страната й. Двама невероятни убийци.
Джак и Джил.
В полет над Кемп Дейвид — прочутото уединено убежище на президента.
Ще се видим скоро, господин президент. Нищо не можете да сторите, за да предотвратите онова, което ще се случи. Никъде не можете да се скриете от нас. Досега сме спазвали всички обещания, нали така?
41.
По време на едночасовия път обратно до Вашингтон Сам изглеждаше разсеян. Сара предпазливо го наблюдаваше с крайчеца на окото си. Сякаш все още бе там горе в безмоторния самолет. Челото му бе набраздено, а дълбоките му сини очи — вперени в пътя пред тях.
Понякога ставаше и такъв. После му минаваше. И на нея й се случваше. Сара тревожната. Сара пъзлата.
И двамата осъзнаваха и в повечето случаи приемаха положителните и отрицателните черти на другия. Сега играта на Джак и Джил ставаше доста по-трудна. И за двамата. Всеки ход бе рискован и изпълнен с опасност. Беше възможно да ги хванат, преди да са изпълнили мисията си. Преследвачите им бяха плъзнали буквално навсякъде. В момента течеше една от най-мащабните операции в историята по преследване на хора. Не само във Вашингтон, а и в целия свят.
— Тъкмо си мислех за това как върви играта, честна преценка. И обмислях една друга игра в рамките на нашата — обади се накрая Сам. — Нещо по-изискано. Абсолютно неочаквано за преследвачите ни.
Сара наблюдаваше как Сам се откъсва от мислите си, как се отърсва от тях и отново се връща при нея.
— Да, забелязах, че беше някъде далеч от околовръстното, далеч от мен и всички тези пътуващи. Това поне беше очевидно.
Сам се усмихна.
— Съжалявам. Тогава сигурно си усетила и мирис на изгоряло дърво. — Бе невероятно непретенциозен — още една черта, която тя харесваше у него. Той, изглежда, не разбираше, че е нещо специално; или ако го съзнаваше, го пазеше за себе си. Господи, бе толкова лесно, когато бяха заедно, и така трудно, когато бяха разделени. Сара си задаваше въпроса как бе оцеляла до момента, в който го бе срещнала. Отговорът беше, че всъщност не бе живяла. Тогава беше жива, но без живот. Сега беше друго.
— Тревожиш се за хода на играта оттук нататък, какво точно ще следва — каза тя. — Чак челото ти се е сбърчило. Горкият миличък Сам. Каква ти е идеята?
Той се усмихна и поклати глава. Често й казваше колко е проницателна и интелигента. Не бяха много мъжете в живота на Сара Роузън, които й бяха казвали нещо подобно. На практика никой. Интелигентността й всъщност плашеше повечето мъже. И нещо още по-лошо — тя умееше да си служи с думите. Тъй че мъжете обикновено имаха нужда да я лишават от възможност за изява, да я потискат постоянно, да омаловажават в думите й всичко онова, което не им създаваше стопроцентов комфорт.