Сам не беше такъв. Той, изглежда, разбираше какво точно й е необходимо. „Това също ли е част от играта? — питаше се тя. — Част от неговата игра?“
— В най-скоро време ни очаква страхотен натиск от страна на полицията и ФБР — отбеляза Сам, взирайки се в сивите ленти на пътя пред тях. — Всичко до тоя момент е нищо в сравнение с онова, което ще последва, Сара, абсолютно нищо. Оттук нататък преследването ще се разраства прогресивно. Те действително изгарят от желание да ни хванат. ФБР събира възможно най-добрия си екип и не греши, отборът ще бъде наистина забележителен. Със сигурност рано или късно те ще попаднат на дирите ни. Това е неизбежно.
Сара кимна в съгласие. И все пак, той я бе изплашил.
— Зная. И съм готова за този момент, или поне си въобразявам, че съм. Имаш ли някаква идея как да се справим с непоносимата жега, която се задава на хоризонта?
— Да, мисля, че имам. От известно време насам разсъждавам по този въпрос и смятам, че съм намерил разрешение. Я обаче да опитам първо с теб. Кажи ми какво смяташ.
Ето, виждате ли? Той наистина искаше да знае нейното мнение. Винаги. Беше толкова различен от останалите.
Той се обърна към нея и я погледна в очите.
— Наистина е много просто. Нуждаем се от безупречно алиби. Имам идея как ще си го набавим. Ще се наложи лека промяна в схемата на играта, но смятам, че си заслужава.
Тя се опита да прикрие загрижеността в гласа си.
— Каква промяна? Искаш да се откажем от мишената, която вече избрахме?
— Да, възнамерявам да я променя, както и още нещо. Ще ми се да намеря някой друг, който да извърши следващото убийство. По този начин ще си осигурим непоклатимо алиби. Мисля, че това ще бъде жестока заблуда. Смятам, че това ще бъде нашият необорим аргумент. Дори и да са по следите на някой от двама ни, това ще ги заблуди. Окончателно.
Движеха се по Уисконсин авеню и вече навлизаха във Вашингтон. Градът приличаше на картина на Търнър. Мъглива светлина, уловена съвсем точно.
— Много ми допада начинът ти на мислене. Добър план. Кого ще намериш? — попита тя.
— Вече се свързах с човека — отвърна Сам. — Смятам, че е идеалният за това малко отклонение. Единомишленик. Вярва в каузата. Освен това по случайно стечение на обстоятелствата в момента е във Вашингтон.
42.
Джеймс Маклейн, агент от Тайната служба, ме разведе из Белия дом. Всяка година тук идваха над милион посетители, но такова шоу не бе устройвано за никого. Такава ни беше уговорката.
Вместо обичайната обиколка из библиотеката, източния, синия, зеления и червения кабинет, аз бях разведен из частните помещения на втория и третия етаж. Бях помолил да огледам личните стаи на президента в западното крило, а също и тези на вицепрезидента Махони в официалната резиденция на държавния глава.
Докато вървяхме през впечатляващото централно фоайе, решено в яркожълто, аз очаквах едва ли не всеки миг да зазвучи някой химн от рода на „фанфари и барабани“ или „Да живее президентът“.
Маклейн ми разясняваше системата за сигурност в Белия дом. Подовете бяха покрити с аудио сензори и сензори за натиск, електронни очи и мрежа от инфрачервени лъчи. На покрива винаги се намираше в готовност един специален отряд за бързо реагиране. За по-малко от две минути и половина пристигаха и хеликоптерите. Но по някаква причина строгата охранителна система не ми вдъхна чувство за сигурност.
— Какво мислиш за всичко това? — попита Маклейн, докато ме въвеждаше в Залата на кабинета. Вътре доминираха строгите столове с кожена тапицерия, всеки от които имаше месингова пластина с името и титлата на съответния член на кабинета. Много впечатляващо.
— Мисля си, че всеки, който работи тук, трябва да бъде проверен — отвърнах аз.
— Всички са проверени, Алекс.
— Знам. Но не от мен. Държа на повторна щателна проверка. Искам срещу всяко име да фигурират евентуални интереси в поезията или прозата, дали е учил литература в колежа, имал ли е нещо общо с правенето на филми, рисуване, скулптура — каквато и да е дейност, изискваща творчески умения. Искам да знам за какви списания са абонирани. И всяка проява на благотворителност.