— Нека ви изясня едно нещо: вие не ме плашите. Може би вие трябва да се страхувате, Джил. Вие и Джак. Все повече се приближаваме към вас. Няма място на земята, където да се скриете. На света не съществува нито едно безопасно убежище за вас. Вече не.
— Ние със сигурност ще го запомним. Благодаря много за предупреждението. Много спортсменски от ваша страна. А вие пък не забравяйте следното: вие сте мъртъв, господин президент. Вашето убийство вече е свършен факт.
Това бе краят на лентата. Последните думи на Джил към президента Бърнс, изречени така хладно, така безочливо.
Джил, сутрешният диджей. Джил поетесата. Коя си ти, Джил?
Вашето убийство е свършен факт.
Исках отново да задам няколко въпроса на президента Бърнс. Държах да говоря с него незабавно. Имах нужда от него тук, в този офис, да изслуша противния заплашителен запис заедно с мен. Може би Президентът знаеше неща, които не казваше на никого от нас. Някой трябваше да е наясно.
Пуснах заплашителното послание още няколко пъти. Не знам колко съм останал в този кабинет на ФБР, вперил поглед през прозореца към застиналите светлини на Вашингтон. Те бяха някъде там. Джак и Джил бяха там навън. Възможно бе да планират убийство. А може би не. Може би всичко това нямаше нищо общо с действителността.
Вие сте мъртъв, господин президент!
Вашето убийство е свършен факт.
Защо ни предупреждаваха?
Защо им трябваше да ни предупреждават за плановете си?
61.
Беше десет и половина, но ми оставаше още една важна спирка, на която държах. Обадих се на Джей Грейър и му казах, че съм на път за Белия дом. Исках отново да се видя с президента Бърнс. Би ли могъл да го уреди?
— Това може да почака до утре, Алекс. Налага се.
— Не може, Джей. Имам две-три теории, които дълбаят мозъка ми като нажежен свредел. Нуждая се от сведенията на президента. Ако президентът Бърнс нареди да изчакаме до утре, тогава ще го оставя. Но говори с Дон Хамърман и с когото трябва още. Това е разследване за убийство. Усилията ни са да ги предотвратяваме. Във всеки случай аз тръгвам към вас.
Пристигнах в Белия дом и Дон Хамърман вече ме чакаше. Както и Джон Фейхи, главен адвокат, Джеймс Дауд, главният прокурор и личен приятел на президента Бърнс. Те всички изглеждаха изтощени и много напрегнати. Това определено не бе начинът, по който се вършеха нещата в Голямата къща.
— За какво, по дяволите, е всичко това? — възкликна гневно Хамърман, щом ме видя. Изчаквах да видя каква му е захапката. Всъщност бях виждал и по-страшни.
— Ако държите, ще изчакам до утре. Но моят инстинкт ми подсказва да не го правя — обясних му с тих, но категоричен глас.
— Кажете ни какво възнамерявате да разговаряте с него — обади се Джеймс Дауд. — И тогава ще решим.
— Опасявам се, че това е предназначено да бъде чуто единствено от президента. Необходимо ми е да разговарям с него насаме, точно както направихме, когато се запознахме.
Хамърман избухна.
— Боже господи, вие сте един арогантен кучи син! Преди всичко ние сме онези, които ви пускат тук.
— Тогава вие сте и виновните, предполагам. Казах ви, че съм тук, за да водя разследване по убийство и че някои от методите ми няма да ви харесат. Казах същото и на президента.
Хамърман се отдалечи разгневен, но се върна след броени минути.
— Той ще ви приеме на третия етаж. Не трябва да отнемате повече от няколко минути от времето му. Само няколко минути и толкова.
— Ще видим какво ще каже президентът по този въпрос.
62.
Двамата се срещнахме в солариума на третия етаж. Помещението бе едно от любимите на Рейгън. Зад прозорците сияеха светлините на Вашингтон. Почувствах се като герой от „Цялото президентско войнство“.
— Добър вечер, Алекс. Искали сте да ме видите — каза президентът с достатъчно спокоен и ведър тон. Естествено, нямах начин да преценя действителните му чувства. Беше облечен спортно в костюм в защитен цвят и синя риза.
— Извинявам се за късното посещение — започнах аз. Президентът вдигна ръка, за да прекрати по-нататъшните ми извинения.
— Алекс, вие сте тук, защото искахме от вас да свършите точно онова, което правите. Решихме, че не е по силите на никой вътрешен. Кажете сега какво имате предвид? Как мога да ви помогна?
Малко си отдъхнах. Как би могъл президентът да ми помогне? Това бе въпрос, който повечето от нас винаги са мечтали да чуят.