Мариан незабавно изтегли съобщението. Освен това извика своята надзорничка в кабинката си в центъра на „Продиджи“ в Уайт Плейнс, щата Ню Йорк. Огромното й тяло се тресеше от глава до пети като желе, докато началничката й пристигна, носейки за двете черно кафе. Черно кафе? Мариан се нуждаеше от две-три пици, за да понесе това катастрофално бедствие.
Внезапно на екрана просветна ново съобщение от вашингтонския абонат, който изглеждаше достатъчно членоразделен и интелигентен, но невероятно вбесен и безспорно луд. Последното съобщение изброяваше кървави подробности във връзка с убийството на цветнокожо дете, „подробности, известни единствено на вашингтонската полиция“, поясняваше абонатът.
— Господи, Мариан, какъв отвратителен, побъркан тип! — възкликна надзорничката на „Продиджи“ над рамото на Мариан Магио. — Всички съобщения ли са от този сорт?
— Почти. Малко си е поозаптил езика, но текстът е пропит с насилие. Същински вампир е, откакто му подрязах крилцата.
Последното съобщение от Вашингтон продължаваше да се изписва пред очите им. Описанието изглеждаше като на действително убийство на малко цветнокожо дете в Гарфийлд Парк. Убиецът твърдеше, че е използвал рязана бейзболна бухалка, подсилена с изолирбанд. Твърдеше, че е ударил детето двайсет и три пъти и е броял всеки отделен удар.
— Прекъсни този боклук! Дръпни му шалтера! — взе бързо своето решение надзорничката.
След което взе и друго, още по-важно. Според нея вашингтонската полиция трябваше да бъде уведомена незабавно за подозрителния абонат. Нито тя, нито Мариан Магио знаеха дали убийствата на децата са действителни, но безспорно им звучаха именно така.
В 1:30 след полунощ надзорничката от „Продиджи“ се свърза с някакъв инспектор от Първо районно полицейско управление във Вашингтон. Записа си името и чина му в личната си база данни: инспектор Джон Сампсън.
64.
Бях си легнал малко след един. Нана пристигна да ме събуди в пет без петнайсет. Чух суркането на чехлите й върху голия дървен под на спалнята. После заговори с приглушен шепот точно над ухото ми. Накара ме да се почувствам отново шестгодишен.
— Алекс, Алекс, буден ли си?
— Мм, хмм. Е да, вече няма как да не съм.
— Твоят приятел е долу в кухнята. Яде бекон и домати от тигана, все едно че идва краят на света и той го знае. Все още се тъпче по-бързо, отколкото аз мога да готвя.
Сподавих тих, мъчителен стон. Премигнах два пъти. Клепачите ми се чувстваха ужасно натежали и подпухнали всеки път, когато отново се отваряха. Гърлото ми дращеше и беше пресъхнало.
— Сампсън ли е тук? — успях да изрека накрая.
— Да, и каза, че може би има следа към убиеца от училище „Соджърнър Трут“. Това не е ли добър начин да започнеш деня си?
Дразнеше ме. Както винаги. Още нямаше и пет часа сутринта, а Нана вече беше забила ръждясалия си нож в плътта ми.
— Станал съм — прошепнах. — Не ми личи, но съм станал.
След по-малко от двайсет минути двамата със Сампсън спряхме пред една тухлена къща на Сюърд Скуеър. Той призна, че имал нужда от моето присъствие на сцената. Ракийм Пауъл и един бял инспектор на име Честър Мълинс, който носеше старомодна шапка с широка периферия, стояха пред собствените си коли и ни чакаха. Изглеждаха изключително напрегнати и притеснени.
Улицата бе на средно заможната страна на Сюърд Скуеър Парк, на по-малко от миля и половина от „Соджърнър Трут“. Това вероятно беше обходният район на Мълинс.
— Онази беличката в колониален стил на ъгъла — каза Ракийм, като сочеше към голяма къща през една пряка. — Боже, как обичам да работя в тези заможни кварталчета! Усещате ли аромата на розите?
— Това е препарат за миене на прозорци — рекох.
— Дотук стига моята кариера с Международната агенция за доставка на цветя по домовете — засмя се Ракийм Пауъл, последван от своя партньор Честър.
— Семейство Партридж може и да не живеят в онази спретната къщурка ей там — предупреди Сампсън двамата инспектори. — Красива околност, тиха улица и прочее, но въпреки това вътре може да ни чака някой гнусен вманиачен убиец. Ясно ли е?
После се обърна към мен.
— За какво мислиш, Сладур? Отдал си се на обичайните си грозни мисли по въпроса? Предчувстваш удоволствието?
По краткия път до Сюърд Скуеър Сампсън ми беше казал онова, което знаеше. Някакъв абонат на интерактивни услуги „Продиджи“, военен, полковник франк Мор, от известно време пращал съобщения за убийствата на децата. По всяка вероятност разполагаше с някакви подробности, известни единствено на полицията и на самия убиец. Приличаше на нашия маниак.