— Онова, което научавам от теб, господин Джон, хич не ми харесва. Убийствата предполагат, че той се намира в състояние на яростна възбуда и въпреки това е доста внимателен. И сега търси помощ? Води ни буквално към собствената си врата? Не съм убеден, че разбирам. И със сигурност не ми се нрави. Ето какво чувствам засега, партньоре.
— И аз си мислех същото — кимна Сампсън и продължи да се взира във въпросната къща. — Във всеки случай вече сме тук. Нищо не ни пречи да проверим онова, което полковникът искаше да видим.
— Без осакатени тела — каза Ракийм и се намръщи. — Не и в пет часа в понеделник сутринта.
— Ние с Алекс поемаме задната врата — каза Сампсън на Ракийм. — Вие можете да покриете предната. Наблюдавайте гаража. Ако това е къщата на убиеца, можете да очаквате някоя и друга изненада. Всички събудихте ли се вече?
Ракийм и белият с шапката кимнаха.
— С ококорени очи и вирнати опашки — каза Ракийм с фалшив ентусиазъм.
— Прикриваме ви. — Най-накрая Честър Мълинс каза нещо. Сампсън кимна спокойно.
— Тогава да действаме. Не е съмнало съвсем, тъй че може още да е в ковчега си.
Беше пет часът и двайсет минути и адреналинът ми вече бясно се покачваше. Бях срещнал всички човешки чудовища, които исках да срещна през живота си. Нямах нужда от повече професионален опит.
— Да не би да съм тук да ти следя задника? — попитах аз Сампсън и тръгнах към голямата къща, кацнала на ъгъла.
— Точно така, Сладур. Имам нужда от теб в тази история. Ти притежаваш вълшебно влияние върху тези психари убийци — каза Сампсън, без да се обръща да ме погледне.
— Благодаря ти — измърморих. Наистина в главата ми ехтеше, сякаш току-що бях взел райски газ при стоматолога. Аз наистина не исках да налетя на друг психопат.
Минахме напряко през една подгизнала морава, която водеше до дълга, дълбока веранда с решетка с бръшлян. В кухнята се виждаха мъж и жена.
— Трябва да са господин и госпожа Франк — измърмори Сампсън.
Мъжът ядеше нещо, когато се приведе над кухненския плот. Различих кутия от ягодови тарталети, картон с прясно мляко и сутрешния „Вашингтон Поуст“.
— Това изобщо не ми харесва — прошепнах на Джон. — Той ни води през целия път, буквално до самия праг.
— Маниакален убиец — произнесе той през ослепително бели, здраво стиснати зъби. — Хайде да действаме. Време е отново да станем невъзпети герои.
Двамата клекнахме под нивото на кухненския прозорец — една съвсем нелесна за нас задача. Оттам вече не виждахме мъжа и жената, но и те не ни виждаха.
Сампсън сграбчи топката на вратата и бавно я завъртя.
65.
Задната врата на къщата на семейство Мор бе отключена. Сампсън просто я бутна и влезе вътре. Двамата влетяхме в уютната кухничка с нейните ухания на прясно изпечени тестени кошнички, пълнени с конфитюр, и кафе. Намирахме се в района на Капитолийския хълм във Вашингтон. Къщата имаше изглед към хълма от страната на кухнята. В тази посока гледаха и семейство Мор. Нито Сампсън, нито аз обаче се оставихме да бъдем заблудени от привидно нормалната обстановка. Бяхме я виждали и по-рано, в къщите на разни други психопати.
— Ръцете на тила! И двамата. Вдигнете си ръцете бавно и полека! — изкрещя Сампсън на мъжа и жената, които бяхме изненадали в кухнята.
Бяхме с извадени пистолети глок и се целехме в полковник Мор. Той нямаше вид на кой знае колко опасен: беше нисък, мършав и олисяващ, с характерното за мъжете на средна възраст шкембе и очила.
Носеше стандартна армейска униформа, но дори тя не допринасяше особено за образа му.
— Ние сме от Столична полиция, Вашингтон — представи ни Сампсън. Семейство Мор изглеждаха в шок. Не ги винях. Двамата със Сампсън можем да бъдем доста шокиращи при определени неблагоприятни обстоятелства, а настоящите без съмнение бяха именно такива.
— Станала е някаква наистина неприятна, наистина абсурдна грешка — най-накрая много бавно и предпазливо отбеляза полковник Мор. — Аз съм полковник Мор. Това е съпругата ми Кони Мор. Адресът тук е Соуърд Скуеър Норт, номер 418. — Произнасяше всяка дума бавно и отчетливо. — Моля, свалете оръжието, господа полицаи. Не сте попаднали, където трябва.