— Докъде я докарахте с твоя отбор на звездите? Нещо ново днес по издирването на детето на семейство Мор? — попитах Сампсън. — Някакви новини от останалата част на групата? Знам, че наблюдението ни се проваля. Не ни достигат хора.
Сампсън сви широките си рамене и се помести на мястото си. Погледът му потъмня и стана някак суров.
— Открихме следи от грим в стаята му. Може би се е преобличал като старец. Ще го намерим, Алекс. Смяташ ли, че той е звънял тая вечер?
Разперих ръце, после кимнах.
— Не е лишено от смисъл. Той определено се нуждае от специално внимание, иска да бъде важен в очите на другите, Джон. Може би чувства, че Джак и Джил отнемат вниманието, което иначе би получил, че крадат прожекторите за неговото шоу. Може би знае, че работя по Джак и Джил и ми е ядосан.
— Просто ще трябва да попитаме младия кадет — каза Сампсън. И се усмихна, наистина зловещо — една от неговите най-хубави или може би най-лоши усмивки. — Със сигурност ми се ще да съм популярен като теб, Сладур. Никакви откачалки не ми звънят късно вечер. Нито ми пишат пленителни бележчици вкъщи. Нищо такова.
— Не биха посмели — отбелязах аз. — Никой не е чак толкова откачен. Дори и убиеца от „Соджърнър Трут“.
Прихнахме в един глас. Прекалено високо. Смехът обикновено е единствената и най-добрата защита в едно наистина трудно разследване на предумишлено убийство. Може би Джак и Джил бяха звънели у дома. Или може би Кевин Хокинс. Или дори Гари Сонеджи дебнеше някъде там навън и чакаше да си уреди старите сметки с мен.
— Първото, което ще направим утре сутрин, е да ти изпратим тук техник. Да ти закачи подслушвателно устройство в телефона. Ще ти докараме и детектив. Поне докато намерим детето чудо. Говорих с Ракийм Пауъл. Ще се радва да помогне.
Кимнах в отговор.
— Това е добре. Благодаря ти, че дойде и стоя с Нана.
Нещата се бяха влошили. Сега ме заплашваха в собствения ми дом, заплашваха семейството ми. Някой. Психопатите бяха на собствения ми праг.
Не можах да си легна, след като Сампсън си тръгна.
Не ми се свиреше на пиано. За момента у мен нямаше място за музика. Не смеех да звънна на Кристин Джонсън. Качих се горе и хвърлих един поглед на децата. Котката Роузи ме последва, като се прозяваше и протягаше. Загледах се в тях, също както Джани ме бе наблюдавала докато спях онази сутрин. Страхувах се за тях.
Заспах едва към три. Слава тебе, Господи, повече обаждания нямаше. Спах на верандата с глока в скута си. Дом мой, сладък дом.
71.
Първото, което чух на сутринта, бяха децата, които пищяха и се кикотеха. Високият им смях ме развесели и същевременно леко ме потисна.
Незабавно се сетих за ситуацията, в която се намирахме в момента: чудовищата бяха на прага ни. Знаеха къде живеем. Вече нямаше правила. Никой, дори семейството ми, не беше в безопасност.
Както си лежах на старото канапе на верандата, се сетих за момчето на семейство Мор. Странно, нищо в миналото му не се връзваше с двете убийства. Просто не пасваше. Замислих се над чудовищната идея едно тринайсетгодишно дете да е извършило две чисто екзистенциални убийства. В мислите си имах доста материал за размисъл по въпроса. Смътно си спомнях „Приключенията на Лафкадио“ на Андре Жид. Умопомраченият герой от книгата бе бутнал един непознат от влака само за да докаже, че е жив.
Хвърлих един поглед на портативния будилник до главата си. Вече беше седем и десет. Усетих аромата на силното кафе на Нана, което се носеше из къщата. Нямаше да си позволя да унивам заради липсата на напредък. За подобни случаи си пазех една подходяща поговорка: Провалът не е падение, а само залягане.
Станах, отидох до стаята си, взех си душ, сложих си нови дрехи и слязох долу. Не възнамерявах да оставам залегнал.
Намерих двамата си любими марсианци да кръжат из кухнята и да си играят на „ти гониш“ в седем часа сутринта. Отворих уста и изимитирах беззвучния писък от картината „Вик“ на Едвард Мунк.
Джани се засмя високо. Деймън на свой ред изигра безмълвно своята версия на писъка. Радваха се, че ме виждат. Все още бяхме добри приятели, най-добрите приятели.
Снощи някой бе звънял у дома. Съмнър Мор? Кевин Хокинс?