— Добрутро, Нана — казах аз, докато си наливах чаша димящо кафе от каничката й. Всичко най-хубаво всяка сутрин и подобни.
Отпих от кафето. Беше по-прекрасно дори от уханието си. Жената наистина си я биваше в готвенето. Биваше си я и в приказките, мислите, прозренията, късането на нерви.
— Добрутро, Алекс — отвърна ми тя, сякаш снощи не се бе случило абсолютно нищо. Направо бетон. Не искаше да разстройва децата, да ги безпокои по какъвто и да било начин. Аз също.
— Един човек ще има грижата за телефона ни — уведомих я аз за решението ни със Сампсън от предната вечер. — Друг ще се навърта наоколо няколко дена. Инспектор. Вероятно Ракийм Пауъл. Познаваш Ракийм.
Новините никак не се харесаха на Нана.
— Естествено, че го познавам. Навремето му бях учителка, за Бога. И все пак, Ракийм няма работа тук. Това е нашият дом, Алекс. Толкова е ужасно. Мисля си, че не мога да го понеса, че всичко това се случва тук.
— Какво му има на телефона? — поинтересува се Джани.
— Работи си — отвърнах аз на малкото си момиченце.
72.
Двете убийства започваха да се превръщат в един общ нескончаем кошмар. Вече май не успявах да си поема дъх. Стомахът ми непрестанно беше свит на топка и очевидно щеше да си остане така до края на разследването. Ситуацията беше в стил Кафка и обезсилваше усилията на цялата столична полиция. Никой не помнеше нещо подобно.
Бях решил да оставя Деймън вкъщи за няколко дни заедно с Нана и инспектор Ракийм Пауъл. За по-безопасно. Надявах се, че скоро ще открием тринайсетгодишния Съмнър Мор и половината от тази история на ужаса ще приключи.
Продължавах да подозирам, че Съмнър Мор или иска да бъде заловен, или това скоро ще стане. Небрежността в двете убийства го подсказваше. Отчаяно се надявах да не убие друго дете, преди да сме го намерили.
Обмислих варианта да преместя Нана и децата при една от лелите ми, но се отказах. Ракийм Пауъл щеше да стои с тях в къщата. Това ми се струваше достатъчен хаос и разруха, насилствено наложена в живота им. Поне засега.
Освен това бях почти сигурен, че Нана не би се преместила при някоя от сестрите си без жестока битка и жертви. Пета улица бе нейният дом. Тя предпочиташе да се сражава, вместо да отстъпи. От време на време го правеше.
Потеглих към Белия дом рано сутринта. Настаних се в един сутеренен офис с голяма чаша кафе и висока половин метър купчина папки с документи за изчитане и размисъл. Това бяха буквално стотици доклади и вътрешни бележки на ЦРУ относно Кевин Хокинс и останалите „призраци“.
Малко след девет се срещнах с Дон Хамърман, с главния прокурор Джеймс Дауд и с Джей Грейър. Използвахме една помпозна конферентна зала близо до Овалния кабинет в западното крило. Спомних си, че Белият дом първоначално е бил построен да сплашва посетители, особено чуждестранни величия. „Американската къща“ беше огромна и всяка стая изглеждаше официална и внушителна. По време на срещата Хамърман бе необичайно хрисим.
— Направил си впечатление на президента — каза той. — И си успял да го убедиш в собствената си позиция.
— А сега какво? — попитах. — Как ще действаме? Ясно е, че бих искал да помогна.
— Започнали сме няколко изключително прецизни разследвания — отвърна Хамърман. — Ще ги води ФБР. — После се огледа из стаята. Създаваше у мен впечатлението, че възвръща властта и влиянието си.
— Това ли е, което искаше да ми кажеш? — попитах след няколко секунди мълчание.
— Засега, да. Ти задвижи нещата. Това е важно. Наистина е голяма работа.
— Как не — отвърнах. — Шибано разследване за убийство в Белия дом! — Станах и се върнах в кабинета си. Имах да върша работа. И непрестанно си напомнях, че съм част от „екипа“.
Хамърман надникна отново към единайсет и половина. Очите му бяха по-разширени и с по-див поглед от обикновено. Помислих си, че може да си е променил решението за последното разследване или пък някой да му е съдействал за това.
Не изглеждаше на себе си.
— Президентът иска да ни види незабавно!
73.
Президентът лично поздрави всеки от нас като членове на спешния екип в Овалния кабинет, който наистина си беше овален.
— Благодаря ви, че дойдохте. Здравейте Джей, Ан, Джийн, Алекс. Зная колко сте заети и си давам сметка за огромното напрежение, в което работите — каза той.
Спешният екип се беше събрал, но президентът Бърнс определено се открояваше като присъствие в залата и сред участниците в непредвиденото заседание. Беше облечен в тъмносин делови костюм. Златистокестенявата му коса бе прясно подстригана и аз неволно се запитах дали не е същата сутрин, и ако е така, откъде е намерил време.