Какво се бе случило? Нима Джак и Джил бяха звънили в Белия дом повторно?
Отправих поглед към Джийн Стърлинг срещу мен. Тя сви рамене и разшири очи. Очевидно също като мен нямаше представа какво става. Май никой не беше наясно какво е намислил президентът, дори Хамърман.
Щом заехме местата си, президентът заговори. Беше застанал пред двойка знамена — на армията и на въздушните сили. Изглеждаше спокоен и овладян, което си беше чист подвиг.
— Хари Труман обичал да казва — започна той, — „ако искаш приятел във Вашингтон, купи си куче“. Мисля, че изпитах точно онова чувство, което е вдъхновило остроумието му. Почти съм убеден.
Президентът притежаваше изключително умение неизменно да ангажира вниманието на своята аудитория. Вече го знаех от обръщението му на конгреса и други разговори по телевизията — неговия вариант на „приказки край домашното огнище“ на Франклин Д. Рузвелт. Той беше способен да съобрази своя ораторски талант с много по-малко помещение и публика, дори с една такава неподатлива на въздействие и цинична тълпа като тази пред него.
— Каква невероятна досада може да бъде тази работа. Който е измислил фразата: „Ако ме мобилизират, няма да бягам; ако ме изберат, няма да служа“, е бил прав.
Президентът се усмихна. Той притежаваше умението да придава личен характер на всичко, което казва. Запитах се дали е преднамерено. Колко от всичко това бе първокласно актьорско изпълнение?
Проницателните му сини очи обходиха стаята, като за миг се спираха върху всяко лице. Той сякаш ни преценяваше, но което бе по-важно, установяваше личен контакт с всеки от нас.
— Много мисля за създалата се печална ситуация. Няколко нощи подред двамата със Сали разговаряхме за това в спалнята късно вечерта. Всъщност мислите ми бяха прекалено ангажирани с Джак и Джил. През изминалите няколко дни този окаян цирк с три арени бе фокусът и основният отклоняващ вниманието дразнител за изпълнителния клон на правителството ни. Той вече е осуетил заседания на кабинета и е провалил разписанието на всички ни. Така повече не може да продължава. Лошо е за страната ни, за народа ни, за психическото здраве на всички, в това число моето собствено и това на Сали. Кара ни да изглеждаме слаби и нестабилни пред останалата част на света. Не бива да се допуска заплахата на двама невменяеми да разстрои управлението на Съединените щати. Не можем да го позволим. Вследствие на това взех твърдо решение, което е изцяло мой приоритет. Споделям го с вас тази сутрин, защото то ще засегне всички ви, както и нас двамата със Сали.
За пореден път президентът Бърнс бързо обходи стаята с поглед. Все още не знаех каква бе целта му, но начинът, по който я обсъждаше, за мен бе впечатляващ. Президентът ни водеше стъпка напред, а после проверяваше дали го следваме. Той явно издаваше нареждане, но го представяше така, сякаш търси съгласие с аудиторията си.
— Ние просто трябва да се върнем към деловото си ежедневие в Белия дом. Длъжни сме. Съединените американски щати не могат да бъдат заложници на действителни или въображаеми опасности или заплахи. Това е решението, което вземам, и то влиза в сила в края на днешния ден. Трябва да продължим напред с реализирането на нашите програми.
Когато президентът ни съобщи решението си, в помещението настъпи неловко раздвижване. Ан Роупър изстена на глас. Дон Хамърман наведе ниско глава, почти до коленете си. Аз не откъсвах поглед от президента.
— Разбирам, че това прави професионалните ви задължения още по-тежки, меко казано. Как, по дяволите, можете да ме охранявате, ако аз не ви оказвам съдействие, ако не следвам вашите препоръки? Е, аз не мога да ви съдействам повече. Не и ако това означава да обявим пред целия свят, че двойка психопати могат напълно да променят нашето управление. А в момента става точно това. Вече е факт. От утре се връщам към обичайната си делова програма. Този въпрос повече не подлежи на обсъждане. Съжалявам, Дон. — Той отправи поглед към оглавяващия екипа, тъй като официално отхвърли съвета му. — Освен това реших да извърша предварително планираното си посещение в Ню Йорк във вторник. Отново съжалявам, Дон, Джей. Желая най-доброто на всички нас при изпълнението на поставените ни задачи. Вие си вършете работата, моля ви. Аз ще се опитам да върша своята. Няма да изпитваме никакви угризения, без значение какво ще се случи оттук нататък. Ясно ли е?