— Ясно, сър. — Всички в помещението кимнаха утвърдително. Всички очи бяха настоятелно вперени в президента, в това число и моите собствени. Президентът Бърнс бе безпристрастен и впечатляващ.
Ни най-малко съжаление, повторих аз мислено фразата. Бях сигурен, че ще я помня до края на живота си, независимо от това какво щеше да се случи, без значение какво бяха планирали занапред Джак и Джил.
Томас Бърнс току-що бе взел решение да изложи живота си на риск, на невероятен риск.
Президентът току-що бе поставил собствения си живот в ръцете ни.
— Между другото, Дон — обърна се президентът към Хамърман, когато присъстващите на срещата започнаха да се разотиват. — Прати човек да прескочи и да ми доведе някакво проклето куче. Мисля, че имам нужда от приятел.
Всички се засмяхме, макар че не ни беше до смях.
74.
Същата нощ във Вашингтон заваля сняг и образува близо трисантиметрова снежна покривка. Температурите паднаха значително. Убиецът се събуди, обхванат от страх. И мъчително чувство за самота. Имаше чувството, че е в капан. Всъщност беше му тъжно.
Не, щастлив, щастлив. Не, весел, весел.
Бе плувнал в студена, лепкава пот, която го отврати напълно. В някакъв сън, който си спомни, той убиваше хора, после ги погребваше под едно каменно огнище в селската къща на баба си и дядо си в Лийзбърг. Сънуваше този сън от години, откакто се помнеше, от дете.
„Но беше ли сън, или наистина беше извършил онези ужасни убийства“ — питаше се той, когато отвори очи. Опита се да различи онова, което го заобикаляше. „Къде съм, по дяволите?“
После си спомни къде е, къде бе дошъл да прекара нощта. Ама че умник! Песента, неговата песен, кънтеше в главата му.
Това скривалище беше жестоко. Или може би той бе твърде глупав и непредпазлив. Преценете сами.
Той беше в собствената си къща, на третия етаж.
Обви съзнанието си около мисълта, че засега е здрав и читав. Човече, как обичаше силата на тази мисъл.
Сега владееше напълно положението. Владееше мисията. Можеше да бъде голям и значим като Джак и Джил. По дяволите, можеше да бъде още по-голям и по-добър от тези откачени задници. Беше сигурен в това. Вярваше в превъзходството си над тях.
Той опипа пода около себе си за раницата, която му служеше толкова вярно. Къде, по дяволите, са нещата му? Добре. Ето я. Всичко е гот. Бръкна вътре, напипа фенерчето си. Щракна копчето.
— Нека бъде светлина — прошепна.
Той със сигурност беше на тавана на собствения си дом. Това не беше сън. В края на краищата той бе убиецът от училището. Насочи яркия лъч към часовника на китката си. Беше подарък за дванайсетия му рожден ден. От онези часовници с многобройни бутони, дето ги носят пилотите. Уха, беше направо шашнат! Може пък да е възможно да учи за реактивен пилот, след като всичко това се озове зад гърба му. И да се научи да управлява F-16.
Часовникът на реактивния пилот показваше 4 часа сутринта. Значи трябва да е 4:00.
— Часът на върколака — прошепна той едва чуто. Време беше да слезе от таванската стая. Беше време да продължи да оставя своя отличителен знак по света. Сега трябваше да се случи нещо страхотно и удивително.
Идеални убийства.
75.
Той спусна бавно сгъваемата стълба към втория етаж на къщата. Неговата къща. Ако осиновителите му случайно станеха сега, за да отидат до тоалетната — ГОЛЯМ ПРОБЛЕМ ЗА НЕГО.
А ЗА ТЯХ — ГОЛЯМА ИЗНЕНАДА.
Имаше малък проблем с дишането си. Спускането на стълбата не беше много лесна работа. Трябваше да нагласи тежките неподатливи стъпала съвсем тихо на втория етаж, но точно накрая се чу леко тупване.
— По дяволите! — прошепна той.
Все още не успяваше да успокои дишането си. Тялото му плувна в пот, също като конете през време на сутрешна тренировка. Беше го виждал във фермата на дядо си и баба си. Запомни я завинаги: пот, която се превръща в нещо като пенест крем буквално пред очите ти.
— Малодушник — прошепна той, надсмивайки се над собствения си страх. — Скапаняк. Боклук.
Опита се да се освободи от вледеняващата паника и нервност. Пое бавно и дълбоко въздух, спирайки в горния край на сгъваемата стълба. Беше толкова странно.