Фотограф от полицията правеше снимки на тялото и светкавицата на апарата драматично проблясваше на фона на снежната пелена, покрила парка.
Носът и устата на момчето бяха увити със сребриста лепенка. Сампсън пое дълбоко въздух, преди да приклекне до съдебния лекар — една жена на име Естър Лий, която той познаваше.
— От колко време е мъртъв според теб? — попита той.
— Трудно е да се каже. Може би от трийсет и шест часа. Разлагането много се забавя при тази температура. Ще знам повече след аутопсията. Момчето е било подложено на зверски побой. Оловна тръба, гаечен ключ, нещо подобно — твърдо и тежко. Опитвал се е да се защити от убиеца. Има синини от удари и по двете ръце. Толкова ми е мъчно за това момче!
— Знам, Естър, на мен също.
Шията на момчето бе лишена от цвят и ужасно подпухнала. Там, където започваше косата, пъплеха малки черни буболечки. От една пукнатина в черепа над дясното ухо се точеше тънка нишка личинки.
Сампсън преглътна с гримаса и си наложи да мине от другата страна на тялото. Никой не го знаеше, дори Алекс, но това бе част от работата в отдел „Убийства“, която той просто не понасяше. Откритите впоследствие мъртъвци. Разлагащите се трупове.
— Няма да ти хареса — каза му Естър Лий още преди да е погледнал. — Предупреждавам те.
— Зная — измърмори той. Опита да стопли с дъх ръцете си, но това не помогна особено.
В следващия миг видя лицето на момчето. Видя го, но не можа да повярва. И със сигурност изобщо не му хареса. Естър Лий беше права.
— Боже господи! — възкликна той. — Господи! Господи! Господи! Прекрати този ужас!
Сампсън рязко се изправи. Отново бе два метра и три сантиметра, само че не му стигаха, не бе достатъчно висок, достатъчно едър. Просто не можеше да повярва на онова, което виждаше — лицето на момчето.
Това убийство му дойде твърде много, дори и на него, макар че през последните няколко години бе станал свидетел на толкова много неща във Вашингтон.
Убитото момче бе Съмнър Мор.
Част пета
Никакви правила никакви угризения
77.
Нищо не започва тогава, когато ние смятаме. И все пак ето какво считам за начало.
Двамата с Джани седяхме в кухнята и си говорехме, водехме си наш специален разговор. От значение бяха не думите, а чувствата, вложени в тях.
— Знаеш ли, това за нас е годишнина — казах й. — Особена годишнина. — Докоснах бузката й. Толкова мека. Като коремче на пеперуда.
— О, тъй ли? — възкликна Джани и ме удостои с един от своите най-скептични погледи в стил мама Нана. — И що за годишнина е това?
— Е, ще ти кажа. Това случайно е петстотният път, за който ти чета „Смрадливият Сиренчо“.
— Добре де — отвърна тя и се усмихна въпреки нежеланието си. — Почвай да четеш! Толкова ми харесва как го правиш! — И аз й прочетох приказката отново.
След като приключихме с нашето „смрадливо сиренце“, аз прекарах известно време с Деймън и после с Нана. След това се качих горе да си приготвя багажа.
Когато се върнах долу, поговорих във вестибюла с Ракийм Пауъл. Той очакваше да бъде сменен. Сампсън щеше да дойде за през нощта. Той закъсняваше както обикновено и досега не се беше обадил, което бе малко необичайно, но аз знаех, че ще дойде.
— Добре ли си? — попитах Ракийм.
— Да, Алекс. Сампсън все ще пристигне по някое време. Ти се пази.
Аз се отправих към колата си. Качих се и си пуснах една касета, която ми се струваше подходяща за момента, поне за настроението, в което се намирах. Беше финалът на втория концерт за пиано на Сен Санс. Винаги съм мечтал да мога да го свиря на пианото на верандата. Давай, мечтай си.
Слушах великолепната музика и се носех към летището на Военната база „Андрюс“, където подготвяха президентския самолет „Еър форс 1“. Президентът отиваше в Ню Йорк, а аз щях да го придружавам.
Никакви угризения.
78.
Бяха изказани ред противоречиви версии, но ето какво се случи. Аз зная със сигурност, защото бях там.
В понеделник, девет дни преди Коледа, ние кацнахме в сивосинкава мъгла и лек дъжд на нюйоркското летище Ла Гуардия на Лонг Айлънд. В пресата не беше изнесена специална информация за планираните пътувания на президента, но той искаше да изпълни своя ангажимент да говори в Ню Йорк на следващата сутрин. Томас Бърнс беше известен като човек, който изпълнява поетите ангажименти, държи на думата си.