— Какво друго изниква за Хокинс? — продължи да опипва почвата Джей Грейър. Както слушаше, затвори очи.
— Всички негови характеристики във ФБР предполагат потенциална заплаха, неоправдани рискове и липса на самоконтрол. Не зная как са оправдали това, че толкова години продължава да бъде действащ агент в Азия и Южна Америка. Ето и интересната част. Въпреки всичко Хокинс може да се отдаде на каузи, в които вярва. Той е убеден във важността на разузнаването за националната ни отбрана. Президентът Бърнс не споделя това мнение и няколко пъти го е заявявал публично. Това би могло да обясни сценария Джак и Джил. Би могло. Хокинс е достатъчно опитен и изобретателен, за да организира едно политическо убийство. Той определено може да бъде Джак. Ако наистина е той, ще бъде много трудно да го спрем.
Навлизахме в моста на Петдесет и девета улица, който водеше към Манхатън. Ню Йорк, Ню Йорк. Президентската автоколона представляваше странен, причудлив парад от виещи сирени и проблясващи светлини. Остров Манхатън се простираше точно пред нас.
Ню Йорк изглеждаше удивително огромен и внушителен, способен да ни погълне без остатък. Всичко може да се случи тук, помислих си аз, както и Дон Хамърман и Джей Грейър, убеден съм.
Бам!
Бам!
Бам!
Както седяхме в луксозната кола, тримата се хвърлихме напред. Аз незабавно се хванах за пистолета, подготвен за всичко, подготвен за Джак и Джил.
Взирахме се ужасени в „дилижанса“ — президентската лимузина пред нас. В колата ни цареше пълно мълчание. Зловещо мълчание. После избухнахме в смях.
Силните шумове не бяха изстрели. Просто звучаха по този начин. Бяха фалшива тревога. Но въпреки това смразяваща.
На излизане от моста бяхме преминали върху износени и изкорубени метални решетки върху рампата. При внезапния шум всеки в нашата кола бе преживял моментен инфаркт. Без съмнение същото се бе случило и в президентската кола.
— Господи! — изстена гласно Хамърман. — Ето какво било. О, боже всемогъщи!
— Бях във вашингтонския „Хилтън“, когато Хинкли стреля по Рейгън и Брейди — каза Джей Грейър с треперещ глас. Знаех, че мислено се е озовал отново с Рейгън и Джеймс Брейди. Запитах се за личния мотив на Грейър във всичко това. Както и за останалите в нашия екип.
Наблюдавах как президентската кола се спусна в гъмжащите, ярко осветени улици на Ню Йорк Сити. Знамената на Съединените американски щати върху броните плющяха неистово от духащия откъм реката вятър.
Никакви угризения.
79.
Фотожурналистът бе пристигнал рано в понеделник, 16 декември, заради работата, която имаше в Ню Йорк.
Реши да дойде от Вашингтон с кола. По този начин бе много по-безопасно. Сега вървеше по Парк авеню, откъдето на другия ден, но всъщност само след няколко часа щеше да мине президентската автоколона. Той си почиваше преди историческия ден, поглъщайки гледката и звуците на Ню Йорк по празниците.
Кевин Хокинс имаше спорадични проблясъци, мислени снимки на важните моменти, които бе изследвал във връзка с убийството на Джон Ф. Кенеди, убийствата на Мартин Лутър Кинг, Робърт Кенеди, и дори лошо скалъпената стрелба по Роналд Рейгън.
Той знаеше със сигурност едно: това политическо убийство нямаше да е нескопосано. Всичко вече бе уредено. Томас Бърнс нямаше никакъв шанс. Никаква възможност да се измъкне.
Насочи се към хотел „Уолдорф-Астория“, където, знаеше, ще отседнат президентът и неговата съпруга. Беше типично за държавния глава да не се съобразява с препоръките на съветниците си по сигурността. Това идеално съвпадаше с неговата характеристика.
Нощта беше хладна и приятна, ситният дъжд най-накрая бе спрял. Въздухът ласкаво докосваше кожата му. Той беше сигурен, че няма да бъде разпознат като Кевин Хокинс. Беше се погрижил за това. Имаше поне неколкостотин униформени от нюйоркската полиция около хотела. Нямаше значение. Никой не би могъл да го разпознае вече. Дори собствените му баща и майка.
Живописното авеню пред хотела, отцепено от движението, бе относително оживено по това време на нощта. Някои любопитни бяха дошли с надеждата да видят как президентът ще бъде застрелян. Те не знаеха кога точно ще пристигне, но бяха наясно с вероятните хотели в центъра на града. „Уолдорф“ бе удачно предположение.
Местните жълти вестници, та дори „Ню Йорк Таймс“, бяха публикували огромни заглавия за Джак и Джил и за развиващата се драма. В типичен свой стил пресата бе разбрала почти всичко погрешно, но това скоро щеше да му бъде от полза.