— Никакви улики, никакви следи, нито помощ — рекох, изразявайки съгласие с преценката на Сампсън за текущото състояние на нещата. И все пак приемаме задачата?
— Както винаги — отвърна той. Погледът му внезапно стана безизразен и пронизващ. Почти ме накара да изтръпна.
— Внимавай, Чъки, пази си тила. Вече сме погнали жалкия ти митичен задник.
— Химеричен задник.
— Точно, Сладур. Абсолютно.
6.
Беше тъй приятно отново да обхождаме със Сампсън улиците на Югоизточния район. Последният ни голям случай бе в Северна Каролина и Калифорния, но тогава Сампсън се появи само в началото и в края. Сприятелихме се веднага още като девет-десетгодишни момчета. Израснахме в един и същ квартал. Оттогава май с всяка година ставаме все по-близки. Не май, със сигурност.
— Каква е основната ни цел тук, Сладур? — попита Сампсън, докато вървяхме по Джи Стрийт. Беше с дългото си черно кожено яке, със страхотни очила и с жестока черна кърпа. Отиваше му. — По какво преценяваме, че днес се справихме добре?
— Ами заемаме се лично с издирването на убиеца от училището — отвърнах аз. — Разхождаме наоколо красивите си физиономии. Доколкото е възможно, караме семействата в квартала да се чувстват в безопасност.
— Аха, а после пипваме Клъцни-го-Чъки и му го клъцваме — добави Сампсън и се ухили като големия лош вълк, какъвто можеше да бъде. — Не се майтапя.
Дори не ми хрумна да се усъмня в думите му.
Когато най-накрая се прибрах у дома вечерта, минаваше десет. Мама Нана ме чакаше. Беше сложила Деймън и Джани да спят. Угриженото ѝ лице ми подсказа, че не я хваща сън, което за нея бе твърде необичайно. Нана можеше да спи непробудно в „окото“ на ураган. А понякога тя самата се превръщаше в ураган.
— Здравей, миличък — каза тя. — Тежък ден ли имаше? Виждам, че е било така. — Понякога можеше да бъде невероятно мила, внимателна и състрадателна. Харесваше ми това, че и в двете посоки бе еднакво убедителна, а аз никога не бях способен да предвидя коя от тях ме очаква.
Докато седяхме заедно на дивана в гостната, моята осемдесет и една годишна баба държеше ръката ми в своите. Разказах ѝ онова, което бях научил до този момент. Тя леко трепереше и това също бе твърде необичайно за нея. Не е слаб човек, в никакъв случай. Рядко дава израз на страха си пред когото и да било, дори пред мен. С напредването на възрастта мама Нана изобщо не губеше от себе си — дори напротив — ставаше все по-изобретателна и съсредоточена.
— Толкова ми е зле заради това убийство в училището „Соджърнър Трут“ — каза тя и сведе глава.
— Зная. Цял ден мисля само за това. Правя всичко, което е по силите ми.
— Знаеш ли достатъчно за Соджърнър, Алекс?
— Помня, че е била изявена аболиционистка, бивша робиня.
— Соджърнър Трут трябва да се споменава наред със Сюзан Антъни и Елизабет Кейди Стантън, Алекс. Тя не можела да чете и за да просвещава другите, научила наизуст почти цялата Библия. Допринесла да се сложи край на расовото разделение на транспортната система тук във Вашингтон. И сега това отвратително деяние е извършено точно в училището, което носи нейното име. Хвани го, Алекс! — прошепна внезапно Нана с едва доловим глас. — Моля те, пипни този ужасен човек! Дори не мога да произнеса прякора му — този Чъки. Той наистина съществува, Алекс. Не е някое измислено страшилище.
С положителност щях да опитам всичко, което ми беше по силите. Случаят с убийството бе поверен на мен. Впусках се да преследвам химерата с всички сили.
Мисълта ми вече работеше на режим свръхнатоварване. Насилник на деца? Момчета и момичета? И сега детеубиец? Клъцни-го-Чъки? Съществува ли наистина, или е болна фантазия на уплашени деца? Химера ли е? Беше ли убил Шанел Грийн?
Малко след като Нана си легна, изпитах нужда да подрънкам на пиано. Изсвирих „Джазовото гадже“ и „Мъжът, когото обичам“, но очевидно тази вечер не това ми беше необходимо.
Точно преди да заспя, си спомних нещо. В Джорджтаун бе убит сенатор Даниел Фицпатрик. Ама че ден!
7.
Джак и Джил.
Сам и Сара.
Които и да бяха в действителност, двамата лежаха по корем върху сполучлив изкуствен персийски килим в малката гостна на нейния апартамент за временно ползване. Мястото внушаваше сигурност. Огънят в камината искреше и пукаше. Горяха ароматни цепеници от ябълково дърво. Играеха на една дъска на килима, застлан върху покрит с паркет под. Това бе специална игра. Уникална във всяко отношение. Наричаха я „игра на живот и смърт“. И беше точно такава.