Филмът не беше „Печална слава“. Осъзнах, че гледам заснето убийството на сенатор Даниел Фицпатрик. Това очевидно бе пълната версия, която продължи доста повече от филма, изпратен в CNN.
Допълнителният метраж бе дори по-обезпокоителен и нагледен от онова, което бе пуснато по телевизионната новинарска мрежа. Страхът в гласа на сенатор Фицпатрик бе ужасен за слушане. Той умоляваше убийците да го пощадят, после започна да плаче, да ридае високо. Тази част бе внимателно съкратена от лентата за CNN. Беше твърде въздействащо. Беше невероятно брутално. Представяше Джак и Джил във възможно най-лошата светлина. Никаква жалост, никаква страст, нито капка човечност.
Натиснах копчето за пауза. Джакпот! Следващият кадър във филма почваше от сенатор Фицпатрик, после камерата правеше широка дъга, може би по-широка от възнамеряваната.
На лентата се появи Джак, който отправяше втория изстрел. Убиецът не беше Кевин Хокинс!
Внезапно се запитах дали Джил бе оставила касетата тук, за да може някой да я открие. Беше ли подозирала тя, че ще бъде предадена? Беше ли това възмездието на Джил? Помислих си, че не е изключено: Джил бе прецакала Джак направо от ада.
Аз внимателно огледах замръзналата рамка, която разкриваше истинския Джак. Имаше къса, пясъчноруса коса. Беше хубав мъж към четирийсетте. Докато дърпаше спусъка, на лицето му не бе изписана никаква емоция.
— Джак — прошепнах аз. — Падна ли ми най-сетне!
106.
ФБР, Тайната служба и вашингтонската полиция бяха обединили усилията си и работеха в тясно сътрудничество върху мащабна и изключително важна операция по залавянето на един човек. Те всички държаха на собствено участие в нея. Ставаше въпрос за убийство от най-висок ранг: бе убит президентът. Извършителят продължаваше да бъде някъде на свобода. Джак все още беше жив. Поне се надявах да е така.
Рано сутринта на 20 декември аз го наблюдавах през един бинокъл. Не можех да откъсна поглед от убиеца и интелектуалния подбудител.
Исках да го унищожа. Исках го за себе си. Въпреки това трябваше да чакаме. Това бе акция на Джей Грейър. Това бе неговият ден, неговото шоу, неговият план на действие.
Джак тъкмо излизаше от една триетажна къща в колониален стил. Той се отправи към един яркочервен форд, паркиран на кръговата алея. Ние вече знаехме кой е той, къде живее, почти всичко за него. Сега Джак и Джил ни бяха станали доста по-разбираеми. Очите ни се бяха отворили широко, много широко.
— Ето го Джак. Ето го нашето момче — каза Джей Грейър до мен.
— Не прилича на убиец, нали? — попитах аз. — Но си е свършил работата. Той го е направил. Той е екзекуторът на всички тези хора, включително и на Джил.
Джак вървеше с две малки деца — момче и момиче. Много хубави хлапета. Знаех, че се казват Аликс и Арти. Заедно с тях на разходка с колата отиваха двете семейни кучета: десетгодишен черен ретривър и малко игриво коли.
Децата на Джак.
Кучетата на Джак.
Хубавата къща на Джак в предградията.
Джак и Джил на хълма се качиха — да убият президента. А после Джак уби своята партньорка и любовница Джил. Екзекутира Сара Роузън най-хладнокръвно. Смяташе, че се е измъкнал след убийствата невредим и е извън всякакво подозрение. Планът му бе почти съвършен. Но сега Джак бе в полезрението ни.
Беше облечен с тъмносиньо яке с качулка, което носеше с разкопчан цип, въпреки студеното време. Изпод него се виждаше синя вълнена риза на карета. Носеше светли дънки, жълто-кафяви високи обувки и сиви вълнени чорапи.
Косата му бе подстригана късо, в армейски стил. Сега тя бе тъмнокестенява. Хубав мъж. Трийсет и девет годишен. Убиецът на президента. Хладнокръвен убиец на няколко политически противници.
Конспиратор. Предател. И абсолютно безсърдечно копеле.
Питах се дали е гледал по телевизията погребението на президента или дори е ходил лично.
— Какво безогледно копеле, а? — възкликна Джей Грейър. Седеше отпред до мен в една кола без всякакви отличителни знаци. Той искаше да спипа Джак, да го спипа на място. Ето какво щяхме да направим. Това щеше да е паметно утро за всички ни.
— Пригответе се да проследите Джак. — Грейър говореше в един подвижен микрофон в нашата кола.
— Няма да го изпуснем. Мисля, че той изобщо не възнамерява да бяга — казах аз. — Той си е домошар, нашият Джак. Татко. Има си корени в общността.
В каква странна страна живеем. Толкова много убийци. Толкова много чудовища. Толкова много почтени хора, които стават тяхна плячка.
— Мисля, че си прав, Алекс. Точно така. Още не съм го схванал съвсем, не го разбирам напълно, но смятам, че си прав. Спипахме го. Само че какво точно имаме тук? Защо го е направил?