Няколко униформени, един капитан и още един инспектор вече бяха на мястото на извършеното престъпление. Наоколо се размотаваха десетина зяпачи. Кучета-търсачи, специално докарани за целта, бяха открили мястото, където убиецът най-брутално бе отнел живота на малкото момиченце. Почти виждах и училището.
— Мислиш, че оттук е отнесъл тялото в училищния двор? — попита Сампсън. По тона му личеше, че не го вярва. Нито пък аз. Тогава как телцето на детето се бе озовало в двора на училището?
На метър-два над гъсталака, където се бе разиграла трагедията, се носеше яркочервен балон.
— Този балон да не е означителят? — попита Сампсън.
— Не знам — измърморих аз, докато отмахвах гъстите зелени клонаци и си проправях път към скривалището. Мирисът на борове беше много силен, дори в студения въздух. Напомняше ми, че Коледа приближаваше.
Чувствах присъствието на убиеца сред клоните на дърветата. Предизвикваше ме. Усещах и присъствието на Шанел, която сякаш се опитваше да ми каже нещо. Исках за миг-два да остана сам.
Убийството бе извършено на малка полянка между дърветата. На земята имаше изсъхнала кръв, бе пръснала дори върху някои клони. Примамил я е тук. Как го е направил? Тя е била подозрителна или уплашена, освен ако не го е познавала от квартала. Осени ме внезапно. Балонът! Беше само предположение, но ми изглеждаше правдоподобно. Червеният балон може да е бил примамката, стръвта на убиеца за малкото момиченце.
Клекнах и застинах неподвижен под шатрата на клоните.
Убиецът се е чувствал добре тук, под прикритието на мрака. Въпреки това той не се харесва особено. Предпочита тъмнината. Харесва начина си на мислене, разсъжденията си, но не и външността си. Вероятно чисто физически има нещо, което го отличава от другите.
Бях клекнал там на мястото на убийството, без да бъда сигурен в онова, което си мислех, но ми се струваше правилно — интуицията ми подсказваше, че не греша.
Той се е криел тук вероятно защото у него има нещо, което хората могат да запомнят. Ако е така, това е добра следа.
Отново в съзнанието ми изплува премазаното личице на Шанел. А после и образът на Мария, убитата ми жена. Почувствах как яростта се надига в стомаха ми и с рев се устремява нагоре към гърлото. Помислих си за Джани и Деймън.
Хрумна ми още нещо за детеубиеца: гневът обикновено предполага съзнание за собствена значимост. Странно, но факт. Убиецът е бил ядосан, защото е вярвал в себе си много повече, отколкото околният свят.
Накрая се изправих и напуснах укритието. Стигаше ми толкова.
— Хвани този балон — викнах на един полицай. — Смъкни този проклет балон от дървото! Той е веществено доказателство.
9.
Имаше нещо, което физически го отличаваше от другите. Бях почти сигурен, че е така. Това бе предположение, от което можех да започна.
Същия следобед двамата със Сампсън отново излязохме на улицата и се заехме с работа близо до покрайнините на Нортфийлд Вилидж. Вашингтонската преса и телевизията не си бяха направили труда да отделят Бог знае какво място на убийството на едно малко момиченце в Югоизточния район. Вместо това бяха пълни с материали за убийството на сенатор Фицпатрик. Извършителите бяха двама души, които дебнеха знаменитости, и бяха известни като Джак и Джил. Изглежда, Шанел Грийн не бе от особено значение.
Освен за нас двамата със Сампсън. Ние бяхме видели премазаното тяло на Шанел и съсипаните ѝ родители. Сега разговаряхме с местните си улични информатори, както и със съседите. Продължавахме да затвърждаваме у хората убеждението, че работим, че обхождаме улиците.
— Доброто убийство определено ми допада. Обичам да вървя по гадните улици посред мразовита зима — разсъждаваше на глас Сампсън, докато минавахме покрай лъскавия черен джип на един местен търговец. От него ехтеше рап, порядъчно плътен. — Обичам страданието, зловонието, звуците на фънк. — Изражението му бе унило. Отвъд границата на гнева. Умозрително.
Носеше позната фланелена блуза под разкопчаното си палто. Надписът върху нея представляваше сентенцията за деня:
НЕ МИ ПУКА.
НЕ ГЪЛТАМ ГАДОСТИ.
НЕ СЕ ЗАНИМАВАМ С ПРОСТОТИИ.
Кратко. Ясно. И съвсем в стила на Джон Сампсън. През последния час никой от нас не изгаряше от желание да разговаря. Нещата изобщо не вървяха. Само че това си беше Службата. По-често ставаше така, отколкото другояче.
Двамата с човека-планина пристигнахме в Капитол Сити Маркет около четири часа следобед. Мястото е известно свърталище на мошеници на Осма улица. Това е най-окаяният, най-потискащият магазин за евтини стоки в цял Вашингтон, а това изисква определено поведение.