Внезапно в кухнята проблесна ярка бяла светлина. Мярна се цев.
Най-неочаквано прокънтя оглушителен изстрел. Тялото на Джей Грейър се сгърчи. Той рухна назад върху кухненския плот, събаряйки ред високи дървени столове.
Джийн Стърлинг го бе застреляла от упор. В халата си имаше скрит пистолет. Бе стреляла направо през джоба си. Може би ни беше видяла да приближаваме къщата. Или пък винаги имаше оръжие подръка. В края на краищата тя бе Джил.
Джийн пристъпи и насочи пистолета към мен. Аз вече с плонж се бях устремил към укритието на кухненския плот.
Все пак тя натисна спусъка на полуавтоматика.
Нов оглушителен изстрел в кухнята. Проблясване. После още един изстрел.
Тя продължи да стреля, като в същото време отстъпваше към вратата. В следващия миг вече тичаше навън. Халатът ѝ се развяваше зад нея като мантия.
Аз се спуснах към мястото, където бе паднал Джей. Беше ранен в гърдите, близо до ключицата. Лицето му бе останало без цвят. Все пак беше в съзнание.
— Хвани я, Алекс. Хвани я жива — изстена той. — Спипай ги. Те знаят всичко.
Бързо, но предпазливо прекосих къщата на семейство Стърлинг. Не я убивай. Тя знае истината. Необходимо ни е да я чуем лично от нея, поне този път. Тя знае защо бе убит президентът и по чие нареждане. Тя знае!
Внезапно откъм предната врата вътре се втурна агент от Тайната служба. Следваше го друг. Още двама се появиха откъм кухнята. Всички бяха с извадени пистолети. На лицата им бе изписано недоумение и тревога.
— Какво, по дяволите, става тук? — извика един от тях.
— Джийн Стърлинг е въоръжена. Трябва ни жива. Трябва да я пипнем жива!
Чух шум откъм входното антре. Всъщност звуците бяха два вида. Разбрах какво става и сърцето ми прескочи. Шум от палене на мотор. Шум от вдигане на гаражна врата.
Джил щеше да се измъкне.
110.
Гърдите ми бумтяха, готови да експлодират, но сърцето ми бе изстинало като лед.
Хвани я жива, на всяка цена! Тя е дори по-важна от Джак.
Вратата към гаража се намираше в дъното на тесен коридор, който минаваше покрай просторен солариум. Помещението бе окъпано в ослепителна утринна светлина. Аз си поех дълбоко въздух. После внимателно отворих вратата, сякаш можеше да се взриви. Би могла, знаех го. Вече всичко можеше да се случи. Това бе къщата на мръсните номера.
Между къщата и гаража имаше тъмен тесен коридор, дълъг около метър и двайсет. Минах по него приведен ниско.
От другата страна ме очакваше втора затворена врата.
Хвани я жива! Това е единственото, което трябва да направиш.
Блъснах втората врата, тя се отвори и аз със скок се озовах в онова, което се надявах да е гаража. Както и се оказа.
В същия момент прозвучаха три гърмежа. Стоварих се на бетонния под. Изстрели!
Оглушителен, смразяващ звук в тясното пространство. Никакъв сблъсък на куршум с гърдите или главата ми, слава Богу.
Видях как Джийн Стърлинг се е показала от прозореца на комбито си. Стискаше полуавтоматик. Отново се хвърлих напред.
Хвани я жива! — пищеше мозъкът ми, докато се хвърлях встрани от полезрението ѝ.
Видях в колата ѝ още нещо. Беше взела със себе си най-малката си дъщеря. Тригодишното си момиченце Карън. Използваше детето като прикритие. Знаеше, че няма да стреляме, ако има опасност да го улучим. Момиченцето се раздираше от писъци. Беше ужасено. Как можеше да причини нещо подобно на едно дете?
Приклекнах зад варела в сумрачното тясно пространство. Опитвах се да мисля съсредоточено.
Затворих очи за част от секундата. Най-много за половин секунда.
Поех жадно огромна глътка студен въздух и бензинови изпарения. Опитвах се да мисля абсолютно точно. Взех решение и се надявах, че е правилното.
После се изправих и стрелях. Внимателно се прицелих встрани от момиченцето. Но стрелях.
Отново клекнах, прикрит зад тъмния варел. Знаех, че не съм улучил никого.
Моят изстрел бе само предупреждение, и то последно. Андрю Клаук беше прав, когато разговаряхме в задния двор на Стърлингови. Един от „призраците“ на ЦРУ ми каза онова, което трябваше да знам в този момент — играта се играе без правила.
— Джийн, хвърли проклетия пистолет! — извиках ѝ. — Дъщеричката ти е в опасност.
Не последва отговор, само внушаваща ужас тишина. Джийн Стърлинг би направила всичко, за да се измъкне. Тя бе убила президента, бе дала нареждане за това и във всеки един момент бе подпомагала осъществяването на плана. И все пак щеше ли Джийн Стърлинг наистина да пожертва собственото си дете? За какво? За пари? Заради една кауза, в която тя и съпругът ѝ вярваха? Каква кауза би могла да струва живота на един президент? На собственото ти дете?