Хвани я жива! Дори ако заслужава да умре тук, в този гараж. В стил екзекуция.
Стрелях отново. И още веднъж в предното стъкло — целех се в мястото на шофьора, плътно вдясно. Разбитото стъкло се разхвърча из целия гараж. Ситни парченца плиснаха към тавана и после се посипаха по земята.
Шумът в тясното пространство бе оглушителен. Карън хлипаше с дрезгав глас.
Виждах Джийн Стърлинг през мозайката от строшено стъкло. Половината ѝ лице бе обляно в кръв. Изглеждаше изненадана и слисана. Едно е да замисляш убийство и съвсем друго — да стрелят в теб. Да си ранен. Да посрещнеш куршум. Да почувстваш смъртоносния тласък в собственото си тяло. С три бързи стъпки се озовах до волвото комби. Сграбчих дръжката на вратата и я отворих рязко. Държах главата си приведена, близо до гърдите. Зъбите ми бяха така здраво стиснати, че чувствах болка.
Сграбчих русите коси на Джийн Стърлинг. После я ударих. С всички сили ѝ стоварих един юмрук. Същият, какъвто бе получил и съпругът ѝ. Дясната страна на лицето ѝ го пое с хрущене.
Джийн Стърлинг рухна върху волана. Трябва да е имала стъклена челюст. Джийн беше убиец, но не кой знае какъв шампион в битките. Напусна ринга още при първия добър удар. Вече беше в ръцете ни. Бях я заловил жива.
Най-накрая Джак и Джил бяха в ръцете ни.
Малкото ѝ момиченце хлипаше на предната седалка, но не беше ранено. Нито майка му. Не бих могъл да се справя по-леко и по някакъв друг начин. Бяхме хванали Джак, сега спипахме и Джил. Може би щяхме да чуем истината. Не, непременно щяхме да чуем истината.
Вдигнах момиченцето и силно го притиснах до себе си. Исках да изтрия всичко това от съзнанието ѝ. Не желаех да си го спомня. Непрестанно повтарях:
— Няма нищо, няма нищо. Всичко е наред.
Само че не беше. И се съмнявах, че някога щеше да бъде. Не и за децата на Стърлингови, не и за моите деца. За никого от нас.
Вече не съществуваха правила.
111.
Нощта, в която бяха заловени Джийн и Брет Стърлинг, телевизионните мрежи отразиха подробно важната и изключително тревожна история. Аз дадох кратко интервю за CNN, но предимно отказвах да ставам център на вниманието. Прибрах се вкъщи и останах там.
Точно в девет президентът Махони направи изявление. Джак и Джил бяха искали Едуард Махони да стане президент. Това бе натрапчивата мисъл, която не можех да прогоня от съзнанието си, докато гледах обръщението му към стотици милиони хора по света. Може би беше замесен в убийството, а може би не. Но някой безспорно е искал той да заеме президентския пост вместо Томас Бърнс, а Махони не се ползваше с доверието му.
Всичко, което знаех за Махони, бе, че той и двама негови кубински партньори са направили състояние в кабелния бизнес. После Махони бе станал популярен губернатор на Флорида. Помнех, че зад избирателната му кампания стояха много пари. Търси парите.
Гледах наситения с драматизъм телевизионен цирк, който се разиграваше на три ринга, заедно с Нана и децата. Деймън и Джанет знаеха твърде много, за да бъдат изключени от събитията точно сега. От тяхна гледна точка татко им беше герой. Може би за тях бях някой, с когото да се гордеят, а понякога дори да слушат и да му се подчиняват. Но едва ли беше така.
Джани и котката Роузи се бяха сгушили с мен на дивана, докато гледахме непрекъснатия парад на новинарските репортажи за убийството и последвалото задържане на действителните Джак и Джил. Всеки път, когато се появях в кадър, Джани ме целуваше по бузата.
— Доволна ли си от татко си? — попитах я аз след една от нейните най-хубави и най-звучни целувки.
— Да, много — отвърна Джани. — Обичам да те гледам по телевизията. Роузи също. Ти си красив и говориш чудесно. Ти си моят герой.
— А ти какво ще кажеш, Деймън? — реших аз да проверя как негово величество реагира на странното развитие на събитията.
Деймън цъфна в широка усмивка. Не можа да се сдържи.
— Екстра — призна той. — Чувствам се страхотно.
— Чувам — подхвърлих на моето вълче, — че си искал да ме прегърнеш?
Направи го. Уверих се, че в този момент Деймън е щастлив с мен. Много държах на това.
— А майката на семейството? — попитах най-накрая за мнението на Нана. Тя седеше изпъната в любимото си кресло. Здраво притискаше скръстени ръце до гърдите си, докато наблюдаваше травмиращия репортаж на новините с изострено внимание и язвителен коментар.
— То напоследък не беше кой знае какво семейство — побърза да се оплаче Нана. — Е, май съм съгласна с Джани и Деймън. Макар че не виждам защо онзи белия от Тайната служба обира почестите. Май че президента го застреляха през време на неговия наряд.