Преди няколко години Гари Сонеджи бе отвлякъл две деца и после ни бе повел на едно невероятно издирване, което продължи месеци. От всички убийци, които познавах, Сонеджи беше най-интелигентният. Той дори бе успял да подведе някои от нас, че е шизофреник. Два пъти беше бягал от затвора.
— Сещах се за теб — признах му най-накрая. — Често.
— Е, аз просто звъннах да пожелая весели празници на теб и близките ти. Преродих се отново, както виждаш.
Не отвърнах на Сонеджи. Чаках. Децата се бяха досетили, че нещо около телефонното обаждане не е наред. Наблюдаваха ме, докато не им махнах да довършат украсата на елхата.
— Има още нещо, д-р Крос — прошепна Сонеджи след дълга пауза.
Знаех си.
— За какво става въпрос, Гари? Какво е това „още нещо“?
— Радваш ли ѝ се? Просто бях длъжен да попитам. Трябва да знам харесва ли ти.
Дъхът ми секна. Той знаеше за Кристин. Проклет да е!
— Виждаш ли, аз бях този, който остави котката Роузи като подарък за семейството ти. Чудесен жест, не мислиш ли? Всеки път, когато видиш малкото животинче, ще си казваш: „Гари е в къщата. Съвсем наблизо.“ И си е така. Весела и спокойна Нова година. Скоро ще се видим отново.
Чу се леко щракване. Гари Сонеджи беше затворил. Аз го последвах. Върнах се при красивата елха в компанията на Джани, Деймън и Нат Кинг Кол. До следващия път.