Стигна до вратата на Даниел Фицпатрик — апартамент 4J — в дванайсет без десет. Съвсем навреме. Дотук добре. Всичко се развиваше по предварителния план.
Точно пред него полираната махагонова врата внезапно се отвори.
Той се озова лице в лице с блондинката, която изглеждаше слаба, елегантна и очевидно се поддържаше добре. Всъщност във вида ѝ имаше нещо простовато, което не личеше от разстояние. Беше дамата, слязла от синия ягуар заедно с Фицпатрик. Жената, която накуцваше.
Ако не се смяташе златната шнола в косите ѝ — малка лъвица, придобивка от екскурзия до Музея на модерното изкуство в Ню Йорк — и златната огърлица, тя бе чисто гола.
— Джак — прошепнаха устните ѝ.
— Джил — отвърна той с усмивка.
II.
В един друг район на Вашингтон, в един друг свят, един друг бъдещ убиец бе подхванал една също толкова ужасна игра. Той бе намерил страхотно скривалище между гъстите борове и няколкото стари дъба в центъра на Гарфийлд Парк. Настани се удобно в нещо като шатра, образувана от надвисналите клони и гъстия храсталак.
— Да се залавяме за работа — прошепна той, въпреки че в скривалището, освен него нямаше никой друг. Предстоеше му едно страхотно приключение. Вярваше в това с цялото си сърце, тяло и с онова, което бе останало от душата му.
Седна по турски на влажната трева и започна да се труди върху лицето и косите си. От високоговорителя в главата му дънеше едно парче на рокгрупата „Хоуп“. Наистина беше страхотно. Умираше си да го прави. Тези преобразявания и маскировки бяха като упоение, може би единственият шанс да избяга, а, по дяволите, каква неистова потребност имаше от бягство!
Когато най-накрая приключи с костюма, той излезе от сянката на дърветата. Трябваше да се засмее. Днес просто щеше да се спука от смях. Това засега бе най-доброто. Беше толкова тъпо, направо жестоко.
Определено имаше вид на стар бездомник. Наистина изглеждаше като окаян дърт глупак. Също като онзи мизерник от рокаджийската песен „Акваланг“. Беше нахлузил бяла перука и сивкава брада от един актьорски костюм. Всички незначителни пропуски на въображението му или недостиг на уменията му като гримьор се скриваха от раздърпаната качулка на анорака му.
Отпред имаше надпис, който гласеше:
ЩАСТЛИВ, ЩАСТЛИВ. РАДОСТ, РАДОСТ.
„Какво невероятно, умопомрачително приключение щеше да бъде!“ — продължи да си мисли той. Щастлив, щастлив. Радост, радост. Ето кое бе най-важното. Казваше всичко. Иронията просто го убиваше.
Бъдещият убиец прекоси парка с бърз ход, почти бегом. Движеше се към Анакостия Ривър.
Започнаха да се мяркат хора — безделници, крадци, любовници или каквито там, по дяволите, бяха — повечето негри, но това нямаше значение. Всъщност си беше екстра. На никого във Вашингтон не му пукаше за чернилките. Това си беше житейски факт.
„Акваланг, о-о-о, акваланг“ — припяваше си той вървешком старото рокаджийско парче. Беше хит на една наистина жестока група. Името ѝ беше „Джетро Тъл“. Той слушаше рок непрестанно, дори в съня си. Не си сваляше слушалките. Вече беше изучил почти цялата история на рокендрола. Само ако можеше да си наложи да слуша „Hooty and the Blowfish“, щеше да ги е забол до последно.
— Ха-ха-ха — засмя се той на своята сполучлива шега. Днес беше в жестоко настроение. Предстоеше му толкова готино, шибано, смахнато изживяване. Беше най-доброто време, най-лошото време. Най-доброто и най-лошото и дори по-лошо!
Вече бе избрал сцената на убийството. Гъсталакът от смърчове и иглолистна растителност близо до Югоизточната магистрала. Мястото беше диво, обрасло и почти съвършено. Беше разположено под прав ъгъл на ред еднотипни къщи от жълта тухла и една известна винарна на Шеста улица в Югоизточния район. Той бе извършил нужното разузнаване, бе изследвал района и се бе влюбил в своето място. Вече виждаше хлапетата от близкото начално училище, които, без да бързат, влизаха и излизаха от сладкарницата на ъгъла. Ситните на тая възраст бяха адски печени.
„Боже, колко ги мразя тия печените. Шибани роботчета! И долни паразитчета.“ Деца! Всичко, свързано с тях, бе толкова готино.
Той се приведе, мушна се под гъстите бодливи храсти и се зае със сериозна работа. Започна да надува латексови балони — червени, оранжеви, сини, жълти.
Това бяха големи цветни близалки, на които децата никога не могат да устоят. Самият той открай време ненавиждаше балоните. Мразеше онази пресилена, фалшива веселост, която те привидно символизираха. Но повечето деца си падаха по тях. Значи, решено?
Върза един балон с около три метра канап. После уви края му за дебел клон. Балонът лениво се зарея над старото дърво. Изглеждаше като красива отсечена главица.