Тя впери поглед в него, леко слисана. „Провали се“ — помисли си той. Или може би в момента играеше роля.
После Натали Шиън се засмя. С гърлен, почти дрезгав смях. Той бе убеден, че никой в Америка не бе чувал този смях през време на превъплъщението ѝ в нейната официална и благопристойна роля на известна телевизионна водеща.
„Горката Натали — помисли си Джак. — Номер две.“
19.
На тръгване Натали си взе още една „маргарита“.
— За из път — каза тя и онзи дълбок, великолепен неин смях бликна отново. — Научих се да ходя на приеми в академията „Св. Катерина“ в Кливлънд. После в Охайо — довери му тя по пътя за гаража, който се намираше под сградата на пенсионния фонд. Опитваше се да му покаже, че е различна от телевизионния си образ, че е неудачник, че е по-забавна. Той разбра посланието ѝ. То дори предизвика симпатиите му. Забеляза, че обичайната ѝ ясна и отчетлива дикция сега бе леко небрежна. Натали вероятно смяташе, че така звучи секси, и беше права. Тя всъщност бе много симпатична, много земна, което малко го учуди.
Взеха нейната кола, както Джил бе предвидила. Натали караше сребристосиния си додж доста бързичко. Едновременно с това приказваше като картечница, ала не губеше интереса на публиката си: ГАТТ, проблемите на Елцин с пиенето, недвижимото имущество в административна област Колумбия, реформата във финансирането на предизборните кампании. Показа се интелигентна, информирана, жизнерадостна и единствено леко невротична по въпроса за нескончаемата борба между половете.
— Къде отиваме? — реши най-сетне, че трябва да попита той. Естествено, вече знаеше отговора на своя въпрос. Хотел „Джеферсън“ — сладостният капан на Натали. Нейното място.
— О, в лабораторията ми — отвърна тя. — Защо, притесняваш ли се?
— Не. Е, може би мъничко — отговори той и се разсмя. Така си и беше.
Тя го въведе в личния си апартамент в хотел „Джеферсън“ на Шестнадесета улица. Две красиви стаи и просторна баня с изглед към центъра на града. Джак знаеше, че тя притежава и една къща в аристократичната стара част на Александрия. Джил бе ходила там. За всеки случай. За да бъдат точни. Мери по два пъти. Ако трябва и по пет пъти мери!
— Това местенце е собствената ми почерпка за самата мен. Специално място, където мога да работя в сърцето на града — каза му тя. — Гледката не е ли зашеметяваща? Внушава ти усещането, че притежаваш целия град. Поне с мен е така.
— Разбирам те. Аз самият много обичам Вашингтон — обади се Джак. За миг се бе изгубил в далечината, погълнат от панорамата отвън. Той наистина обичаше този град и онова, което се предполагаше, че представлява или поне представляваше навремето. Още си спомняше първото си идване тук. Беше едва редник в пехотата, само на двайсет. Войникът.
Той безмълвно обходи с поглед работното ѝ място. Преносим компютър, малък мастиленоструен принтер, два видеоплейъра, една златна статуетка „Еми“, джобен справочник за пътническите авиолинии. Свежи цветя в розова ваза до черна керамична купа, пълна с чуждестранни дребни монети. Натали Шиън, това е твоят живот. Донякъде забележителен, донякъде тъжен, но най-вече приключил.
Натали спря и се вгледа в него внимателно, сякаш го виждаше за първи път.
— Ти си много добър човек, нали? Създаваш впечатление на много искрен човек. Неподправен, както се казва — или както се казваше навремето. Ти си добро момче, нали, Скот Куксън?
— Не съвсем — повдигна рамене той. После извъртя искрящите си сини очи и на устните му се появи пленителна лека полуусмивка. В това бе наистина добър: да спечели момичето — ако се налагаше. Въпреки че, в интерес на истината, при нормални обстоятелства той никога не кръшкаше. Беше моногамен.
— Никой не е наистина добър във Вашингтон. Особено след като е поживял известно време тук — каза той, като продължаваше да се усмихва.
— Предполагам, че си прав — изсмя се тя дрезгаво, после отново. На себе си ли? Личеше, че е малко разочарована от отговора му. Искаше или може би имаше нужда от нещо неподправено в живота си. Е, същото искаше и той — тъкмо в това се заключаваше всичко. Играта беше изискана — в това беше онази търсена неподправеност. Случваше се нещо изключително важно. Твореше се историята. И то именно в този миг, в този апартамент в хотел „Джеферсън“.
Тази опасна, неустоима игра, в която се бе впуснал — тя бе животът му. Имаше смисъл и той се почувства удовлетворен. Не, той почувства — за първи път от години.
— Ей, здравей, Скот Куксън. Загубихме ли те за секунда?