— Не, не. Тук съм. Аз съм човек, който живее с настоящето. Просто се наслаждавах на великолепния изглед. Вашингтон в малките часове.
— Това е нашата гледка за вечерта. Само за теб и мен.
Натали направи първата стъпка в чисто физически план, точно както го бе предвидил, и това му подейства успокоително.
Тя го приближи в гръб. Застана зад него и обгърна гърдите му с дълги и слаби ръце, на които подрънкваха гривни. Бе изключително хубаво. Тя разпалваше силно, почти неустоимо желание и го знаеше. Той почувства как се възбужда, как става твърд като камък в панталоните отляво. А тази възбуда бе като лека тръпка в сравнение с всичко останало, което чувстваше в момента. Освен това можеше да я използва. Нека почувства възбудата ти. Нека те докосне.
— Така добре ли е? — попита тя. Всъщност беше мила. Нежна, грижовна. Жалко. Твърде късно за промяна на плана и избор на друга мишена. Кофти късмет, Натали.
— Много добре, Натали.
— Мога ли да смъкна вратовръзката ти, колкото и да е елегантна? — попита тя.
— Мисля, че връзките изобщо трябва да бъдат премахнати — отвърна той.
— Не, връзките определено имат своето място. Първи причастия, погребения, коронации.
Натали стоеше съвсем близо до него. Можеше да бъде тъй сладко, тъй нежно изкусителна, което го натъжаваше. Харесваше я повече, отколкото бе предполагал. Някога може би наистина е била семплата красавица на Средния запад, за каквато отчасти се представяше и сега. Към Даниел Фицпатрик той бе изпитвал единствено неприязън, но тази вечер чувствата му бяха многопланови. Вина, съжаление, колебание, съчувствие. Най-трудно бе да убиваш така отблизо.
— Какво ще кажеш за белите памучни ризи? Техен привърженик ли си? — попита Натали.
— Изобщо не харесвам бели ризи. Белите ризи са за погребения и коронации. И за благотворителни балове.
— Напълно споделям изразеното становище — каза Натали, докато бавно разкопчаваше бялата му риза. Той остави леките ѝ пръсти да извървят пътя си. Стигнаха до колана му. Възбуждащо. Тя беше ненадмината в това. Плъзна длан по чатала му и после бързо я отдръпна.
— А какво ще кажеш за високите токчета? — попита Натали.
— Всъщност ги харесвам, когато се носят от подходяща жена за подходящ случай — отвърна той. — Но обичам и походка на боси нозе.
— Хубаво казано. Момичето да има право на избор. Това ми харесва.
С отривисто движение тя изу само едната черна обувка и после се засмя на шегата си. Въпрос на избор — едната обувка събута, другата все още на крака ѝ.
— А копринени рокли? — прошепна тя във врата му. Вече бе твърд като камък. Дишаше тежко. Натали също. Помисли си дали първо да не я люби. Щеше ли да бъде по правилата? Или си беше изнасилване? Натали бе успяла да го обърка в това отношение.
— Мога и без тях в зависимост от случая, разбира се — прошепна той в отговор.
— Ммм. Май че сме на едно мнение за много неща.
С грациозно движение Натали Шиън се освободи от роклята си. Остана по синьо дантелено бельо, една обувка и черни копринени чорапи. Около врата си имаше тънка златна верижка с кръстче, която изглеждаше така, сякаш бе пристигнало заедно с нея чак от Охайо.
Джак все още бе с панталони. Но без бяла риза, без връзка.
— Може ли да отидем там? — прошепна тя, без да назовава гласно спалнята. — Наистина е хубаво. Гледката е същата, само че има и камина. Камината дори работи. Нещо всъщност работи във Вашингтон.
— Добре. Тогава да си запалим огън.
Джак я повдигна, сякаш тя бе перце, сякаш двамата бяха елегантни танцьори, което в известен смисъл бе самата истина. Не искаше да мисли за нея, но не успяваше. Опита се насилствено да я изхвърли от съзнанието си. Не можеше да разсъждава по този начин, като ученик, като нормално човешко същество.
— И силен. Хммм — въздъхна тя, докато изритваше най-сетне и другата си обувка.
Панорамният прозорец разкриваше възхитителна гледка нагоре по Седемнадесета улица. Булевардите и Скот Съркъл някъде там долу изглеждаха като прекрасна скъпа огърлица, бижу от Хари Уинстън или Тифани. Нещо, достойно да бъде носено от принцеса Даяна.
Наложи се Джак да си напомни, че Натали е негова жертва и че той е длъжен да я убие. Нищо не трябваше да му попречи да го извърши сега. Окончателното решение бе взето. Зарът бе хвърлен. Буквално.
Насили се да не се поддава на сантименталности. Ето така! Умееше да бъде тъй хладнокръвен и овладян.
За миг си помисли дали да не хвърли дръзката и красива новинарка през панорамния прозорец на спалнята ѝ. Запита се дали щеше да прелети през стъклото или просто ще се удари в него и ще падне в стаята.