Той притихна в скривалището си и зачака. Беше сам, но и бездруго обичаше да се наслаждава на собствената си компания.
„Днес трябва да пре-чу-кам някого — припяваше си той измислени думи към несъществуваща мелодия, — да пре-чу-чу-чу-кам. Просто тря-я-я-ябва“. И речитативът все повече му харесваше.
Долови някакво движение. Съвсем близо до скривалището си. Нещо изпука. Клон или съчка? Или някой му идваше на гости?
Заслуша се, притаил дъх. Без всякакво съмнение някой мърдаше храстите, стъпваше върху съчките, трошеше ги. Всичко му звучеше усилено, като ТРРРЯС!
В интерес на истината, беше се отвлякъл и шумът го стресна жестоко. Адреналинът му отхвръкна нагоре като бесен. За малко да си глътне адамовата ябълка.
Внезапно пред него изникна горната част на лице. Само челото и бялото на нечии очи.
Надзърташе към него през клоните на дърветата.
Видя лицето на малко черно момиченце. Пет или шестгодишно, наистина много сладко. Гледаше го. Прямо и открито.
— Здравей. — Каза го мило и вежливо, както умееше, когато поискаше. Усмихна ѝ се и тя почти му се усмихна в отговор.
Заговори тихо.
— Искаш голям балон. Аз имам още много, много балони. Ето ти един червен, на него е изписано твоето име.
Малкото момиченце просто го гледаше, без да отмества поглед. Не казваше нито дума. Не помръдваше. Страхуваше се от него, представете си. Вероятно се бе смутила, защото той ѝ каза, че името ѝ било написано върху един от балоните.
— Добре, тогава. Без балони. Дадено. Забрави. За теб няма балон, момиченце. Това ме устройва. Никакъв безплатен балон!
— Ддааа, ако обичате — изрече тя внезапно. Кафявите ѝ очи се разтвориха като разцъфнало цвете. Прекрасно малко момиченце. Красиви кестеняви очи.
— Престани да се притесняваш, дете. Ела тук, ще ти дам един чудесен огромен балон. Чакай да видим — имам яркочервени, небесносини, портокалови, светложълти. Всички цветове на дъгата, че и още.
Той имитираше някого — може би онзи кретен Кевин Бейкън в „Дивата река“, дето си го взе от видеото преди около седмица? Две седмици? Кой ти знае! На кого му пука? Докато говореше, ръката му все по-здраво се сключваше около дръжката на малка бейзболна бухалка, подсилена с изолирбанд. Бухалката бе дълга половин метър — от онези, дето ги използваха местните изнасилвачи, за да поддържат законност и ред в гетото.
Продължи да говори на момиченцето с жизнерадостна напевност, която всъщност беше адски присмехулна и саркастична.
— Един червен — изчурулика накрая детето. Естествено. В косите си имаше червена панделка. Червен е цветът на любовта, на моята истинска любов.
Много плахо и предпазливо детето пристъпи напред и излезе на полянката. Бе удивен колко малки бяха крачетата ѝ. Като номер минус двайсет и пет. Протегнатата му ръка, в която държеше връвчиците на цветните балони, трепереше. Момиченцето изобщо не забеляза и посегна към тях.
Беше скрил късата яка бухалка зад гърба си. Стисна я конвулсивно, после замахна, много силно.
Щастлив, щастлив. Радост, радост.
III.
Можеха ли действително да се измъкнат невредими, след като са извършили убийство — особено подобно предизвикателно убийство от толкова висок ранг? Джак беше убеден, че са в състояние. Човек си представя едно, а всъщност се оказва далеч не толкова трудно да отнемеш живота на друго човешко същество, дори на няколко, без изобщо да те хванат, и дори да останеш извън всякакво подозрение. С тях винаги ставаше така.
Въпреки това Джил бе изплашена и видимо напрегната. Той не можеше да я вини за това. В „действителния живот“ тя имаше сериозни амбиции да направи кариера във Вашингтон, беше с добро възпитание, образована, интелигентна — без съмнение твърде различна от типичния убийствено агресивен маниак, за когото четем. Една доста нехарактерна Джил и по тази причина съвършена за своята роля в тази игра на игрите. Почти толкова съвършена, колкото и той за своята.
— Пиян е, съвсем изключи — прошепна тя, както стояха в тъмното антре на апартамента. — Все пак се оказва от полза, че е такава абсолютно противна гад.
— Знаеш какво говорят за нашия юнак Дани. Скапан сенатор и още по-скапан любовник.
От нея — едва доловима усмивка — напрегната усмивка.
— Безвкусна шега, но гарантирам, че е точно така. Да тръгваме, Джак.
Джил се обърна и пое обратно. Той я последва. Сведе поглед към босите ѝ нозе, загледа се в походката ѝ, съпроводена с леко накуцване. Посвоему очарователно. Проследи как слабата ѝ фигура прекоси малката всекидневна, леко осветена от лампата в коридора. Това беше пътят към спалнята, той знаеше.