— Как можете да вършите тази работа? — внезапно избухна тя.
Беше неочакван и стъписващ въпрос. Можеше да се възприеме като нетактичен, но по незнайни причини не го почувствах така. Това беше и моята собствена мантра. Как вършиш тази работа, Алекс? Защо точно ти трябва да се пребориш с многоглавия змей? В какво си се превърнал?
— Не знам. — Казах истината.
Защо ѝ признах собствената си слабост? Рядко го допусках с когото и да било, не си го позволявах дори със Сампсън. Беше заради нещо в очите ѝ. Те изискваха искреност.
Сведох поглед и се извърнах. Трябваше. Захванах се отново да си водя бележки. Главата ми гъмжеше от въпроси, лоши въпроси, лоши мисли и още по-лоши чувства относно убийството. Двете убийства. Двата случая.
Защо толкова мрази деца? Непрестанно си задавах този въпрос. Кой би могъл да мрази толкова тези малки създания? Вероятно самият той е бил малтретиран. Сигурно е мъж на двайсет и няколко години. Не особено организиран или предпазлив.
Помислих си, че ще го хванем, но дали щяхме да го хванем достатъчно скоро?
26.
Очаквах някакви дисциплинарни действия от управлението, очаквах шепота на брадвата. Но не стана веднага. Началник Питман бе вдигнал острия кинжал над главата ми. Шефът си играеше с мен. На котка и мишка.
Може би висшестоящите нямаше да му позволят да действа, заради Джак и Джил. Това е. Няма начин. Те чувстваха, че им трябвам за разследването на дебненето и убийствата на знаменитости.
Докато чаках в преддверието на ада, трябваше да свърша доста работа. Часове наред проверявах отново и отново сведенията на Отдела за поведенчески характеристики към ЦРУ. Търсех нещо, което би могло да послужи за връзка между убийствата на двете деца с други убийства във Вашингтон или където и да било другаде. После повторих почти същата процедура по отношение на Джак и Джил. Ако искаш да разбереш убиеца, виж как си върши работата. Джак и Джил бяха организирани. Убиецът на деца бе хаотичен и небрежен. Двата случая бяха коренно различни.
Не можех да преодолея чувството, че не съм в състояние да работя едновременно по две толкова сложни убийства. Смятах, че е време моята така наречена сделка с отдела да задейства двустранно. Късно следобед проведох няколко телефонни разговора. Поисках да ми върнат няколкото услуги, които ми дължаха вътре в отдела. Какво толкова имах да губя?
Същата нощ четирима инспектори от „Убийства“ се срещнаха с мен на пустия паркинг зад училището „Соджърнър Трут“. Всички те бяха истински валяци в отдела. Общо взето — четирима души, които вечно създаваха проблеми. Въпреки това — четири много добри ченгета. Може би най-добрите, които познавах във Вашингтон.
Всички инспектори, които бях избрал, живееха в Югоизточния район. Всеки от тях лично преживяваше убийствата на децата и държеше на бързото разрешаване на този ужасен случай — независимо от това какви бяха другите неотложни задачи.
Сампсън пристигна последен, но закъсня само с пет минути за уречения час десет. Несъмнено шефът на инспекторите не би дал разрешение за подобна тайна среща. Моите намерения бяха извън работно време да организирам екип, който да подпомогне разкриването на убиеца на Шанел Грийн и Върнън Уийтли. Не съвсем доброволна организация за поддържане на реда, но нещо подобно.
— Късният Джон Сампсън — подкачи го шеговито Джером Търман и се изкиска, когато Сампсън най-накрая се присъедини към тесния кръг на инспекторите от отдел „Убийства“. Търман тежеше близо 135 кила, в преобладаващата си част твърди като камък. Двамата със Сампсън обичаха да се заяждат, но бяха добри приятели. Така си я караха още от край време, отпреди близо хиляда години, когато всички играехме бейзбол в училищните отбори.
— Моят часовник показва точно десет — заяви Сампсън, без дори да поглежда своя древен „Булова“.
— Значи наистина е десет — подкрепи го Шон Мор. Мор беше енергичен млад инспектор, самият той с три деца. Семейството му живееше на по-малко от миля от училището, както се казва — в квартала. Едно от момчетата му учеше там заедно с Деймън.
— Радвам се, че всички можахте да излезете за игра в тази мразовита нощ — рекох аз, след като закачките и дежурните реплики поотминаха. Знаех, че тези двама инспектори се разбират и уважават. Освен това бях сигурен, че никой от тях няма да каже на шефа за тази среща.
— Съжалявам, че ви измъкнах навън толкова късно. Най-добре е да не ни виждат заедно. Във всеки случай благодаря ви, че дойдохте. Тоя училищен двор изглеждаше подходящо място за онова, което имаме да си кажем. Ще бъда възможно най-кратък — казах аз, като обходих с поглед лицата пред себе си.