Шегите посрещахме със смях. Това беше нашият подход към надвисналите тежки проблеми. И петимата бяхме вътре. Нямахме никаква представа с какво точно се захващаме.
Без съмнение във Вашингтон се разследваха два случая по убийства от първостепенна важност — а сега имаше и два специализирани екипа, които да се опитат да ги разкрият. Във всеки случай поне един и половина.
— Някой да желае коктейл? — попита Джером Търман с най-благ и вежлив глас. Човек би си помислил, че се намираме в стария Котън Клъб в Харлем, като пусна на обиколка очуканата си манерка с емблемата на „Вашингтонските червенокожи“.
Всички пийнахме по глътка, по-точно по две-три.
Бяхме кръвни братя.
27.
Работех по случая Джак и Джил от пет сутринта до три часа следобед. Аз и още десетина хиляди изтерзани блюстители на закона във Вашингтон. Проверявах за евентуална връзка между сенатор Фицпатрик и Натали Шиън. Дори прегледахме репортерските снимки, правени и на двамата през последните няколко месеца. Възможно беше да ни се мерне някоя интригуваща личност. Или дори две. Наредих на един инспектор да обиколи всички ексцентрични сексмагазини из Вашингтон. Той нарече задачата „върховната чекия“.
В три и половина се срещнах със Сампсън в ресторант „Бостън Маркет“ на Пенсилвания Авеню. Беше време да се заловим за другата си задача. Нашият втори случай на убийство, разследването „в сянка“. Този начин на организация бе определено по-добър — не чак безупречен, но представляваше значително подобрение след последните няколко дни на униние и пълна лудост за мен.
— Мисля, че може да си нацелил нещо, Алекс — каза ми Сампсън, докато обядвахме сандвич с кюфте и оскъдно картофено пюре. — Убиецът от „Соджърнър“ е аматьор. Небрежен е. Може дори да му е за пръв път. Оставил е следи къде ли не и на мястото на второто престъпление. Специалистите са открили отпечатъци, коса, влакна от дрехите му. Въз основа на веществените доказателства се предполага, че убиецът е нисък мъж, или може би жена. Ако тая катеричка не внимава, ще спипаме скокливия ѝ задник.
— Може това да е желанието и на убиеца — рекох между две хапки сандвич с кюфте, обилно гарнирано с пикантен сос. — Или пък просто иска да го мислим за новак. Не е изключено. Сонеджи е способен на подобна игра.
Сампсън се ухили широко. Пусна в ход най-убийствената си усмивка.
— Трябва ли да обмисляш всичко по два-три пъти, Сладур?
— Естествено. Това ми влиза в длъжностната характеристика.
— О, не! — възкликна Сампсън и отново се ухили. Боже, обичах да съм с него, обичах да го карам да се усмихва.
— Нещо ново от другите? — попитах. — От Джером? От Ракийм?
— Всички работят по случая, но засега без особени резултати. На този етап от помощния екип нищо.
— Трябва да осигурим наблюдение на погребението на момчето и при гроба на Шанел. Може убиецът да не издържи да стои настрана. Болшинството не са в състояние.
Сампсън завъртя очи.
— Ще направим каквото можем. Всичко, което е по силите ни. Наблюдение на детски гроб. Гадост!
В четири и петнайсет се разделихме. Аз се отправих към училището „Соджърнър Трут“.
Колата на директорката стоеше на малкия ограден паркинг. Спомних си, че понякога госпожа Джонсън оставаше да работи до късно след приключване на часовете. Това ме устройваше. Исках да разговарям с нея за Шанел Грийн и Върнън Уийтли. Каква беше връзката между училището и убиеца? Каква би могла да бъде?
Знаех приблизително къде се намираше директорският кабинет в пристройката, тъй че се отправих натам. Беше много хубаво училище, за който и да е район на града. Отвън, близо до улицата, училищното игрище бе оградено с телена ограда, но вътрешността беше весела, ярка, украсена с въображение.
Докато вървях, прочетох няколко написани на ръка плакати и лозунги.
ДЕЦАТА ПРЕДИ ВСИЧКО.
УСПЕХЪТ ИДВА С ВЯРА, НЕ С НЕВЯРА.
Наивно, но хубаво. Вдъхновяващо за децата, а и за мен.
През тази седмица витрините в коридорите бяха заети с животински обиталища, които представляваха диорами, изработени от учениците. Всяка от тях илюстрираше някакво животно, неговата естествена среда и дом. Хрумна ми, че самото училище „Соджърнър Трут“ е едно страхотно убежище. При нормални обстоятелства то беше чудесно място, където Деймън можеше да расте и да учи.
За нещастие миналата седмица две дечица от това училище бяха убити.
Този факт ме изпълваше с ярост и освен това ме плашеше повече, отколкото ми се искаше да призная. Когато аз растях — трудно, както беше навремето във Вашингтон, — в училище ако изобщо умираха деца, това се случваше много рядко. И не само във Вашингтон, а и в училищата в Лос Анджелис. И в Ню Йорк. И в Чикаго. Навсякъде.