Какво, по дяволите, ставаше?
Тежката дървена врата към вътрешния кабинет беше отворена, но секретарката, изглежда, беше приключила своя работен ден. На бюрото ѝ имаше колекция от европейски, африкански и азиатски кукли. Много оригинални и красиви.
Почувствах се малко като крадец в чужд дом, като квартален взломаджия, като някакъв нарушител. Внезапно бях обзет от тревога за директорката, която оставаше да работи до късно съвсем сама в училището.
Всеки можеше да влезе тук, както току-що бях сторил и самият аз. Някоя вечер можеше да се появи и убиецът. Щеше да бъде толкова лесно.
Завих, озовах се в главния офис и точно се канех да обявя присъствието си, когато видях госпожа Джонсън. Помислих си за името, което ѝ бях измислил — Кристин.
Тя работеше на едно старо бюро с извит сгъваем капак, което изглеждаше поне на сто години. Всъщност беше погълната изцяло от онова, което вършеше.
Наблюдавах я няколко секунди. Носеше очила със златни рамки, явно необходими при работа с документация. Тананикаше си песничката „Шуп, шуп“ от „В очакване да издишаш“. Звучеше приятно.
Имаше нещо изключително почтено, дори трогателно в сцената — преданата преподавателка, просветителката, вглъбена в работата си. По устните ми пробягна усмивка. По-желязна е и от теб, тате.
Все още не бях сигурен дали е така. В момента изобщо не изглеждаше „желязна“. Имаше вид на човек ведър и щастлив в работата си. Излъчваше спокойствие и това ме накара да изпитам завист.
Накрая се почувствах неловко, застанал там на прага, без да обявя присъствието си.
— Здравейте. Инспектор Алекс Крос — рекох. — Госпожо Джонсън?
Тя престана да си тананика и вдигна поглед. В очите ѝ за миг се мярна страх. После се усмихна. Усмивката ѝ беше сърдечна и дружелюбна. Много е приятно да ти отправят една такава непринудена усмивка.
— А-а, инспектор Крос — каза тя и после продължи с привидно официален тон: — Какво ви води в директорския кабинет?
— Мисля, че се нуждая от помощ. Директорката трябва да ми помогне, иначе не мога да си напиша домашното. — Предполагам, че това си беше самата истина. — Необходимо ми е да поговорим за Върнън Уийтли, ако е възможно. Освен това исках да получа разрешението ви да поговоря отново с някои учители, да видя дали след убийството на Върнън някое дете не е чуло нещо ново. Някой може да е видял нещо, което да ни бъде от полза, дори и без да си дава сметка за това. Може да е нещо, което децата са чули от родителите си.
— Да, аз си мислех за същото — отвърна госпожа Джонсън. — Някой тук в училище може да разполага със следа, с нещо полезно и изобщо да не го осъзнава.
Всичко, което видях у госпожа Джонсън, ми хареса, но веднага щом си дадох сметка за това, го изтласках от съзнанието си. Неподходящо време, неподходящо място и неподходяща жена. Бях извършил някои съмнителни неща в живота си, не съм ангел, но всякакъв опит да се занасям с омъжена жена, щеше да остане извън списъка на моите прегрешения.
— Опасявам се, че няма кой знае какви новини — рече тя. — Свърших малко допълнителна работа заради вас. Днес на обяд поизмъчих учителите. Всъщност подложих ги на разпит. Казах им, че трябва да ме уведомяват, ако чуят или видят нещо подозрително. Те разговарят с мен за повечето неща. Тук екипът ни е доста сплотен.
— Възможно ли е някои от учителите все още да са тук? Бих могъл да поговоря с тях. Не съм съвсем сигурен, но подозирам, че на някакъв етап убиецът е наблюдавал училището — поясних. Не възнамерявах да плаша нито нея, нито колегите ѝ, но исках да бъдат бдителни и предпазливи. Смятах, че убиецът е държал под око училището.
Тя бавно поклати глава нагоре и надолу. После леко я наклони вляво. Сякаш ме гледаше по нов начин.
— Всички си тръгнаха доста преди четири. Предпочитат, ако е възможно, да излизат заедно. Когато са повече, се чувстват в безопасност.
— Звучи ми разумно. Кварталът не е от най-спокойните. Поне в определен смисъл.
— Пребиваването тук около пет часа с куп незаключени врати едва ли звучи разумно — каза тя. Точно за това си мислех, откакто бях застанал на прага ѝ.
Не казах нищо, не изразих мнение за незаключените врати. Госпожа Джонсън безспорно беше свободна да живее живота си както намери за добре.
— Благодаря ви за извършената проверка сред учителите — рекох. — И за извънредната работа.
— О, не, аз ви благодаря, че наминахте — отвърна тя. — Сигурно случилото се е много тягостно и за вас, и за Деймън. За цялото ви семейство. Всички тук в училище го понесохме много тежко.