Накрая тя свали очилата с метални рамки и ги пусна в джоба на деловия си костюм. Изглеждаше добре и с тях, и без тях.
Интелигентна, мила, симпатична.
„Забранена зона“ — напомних си аз. Почти усетих удара на линията през пръстите си.
По-бързо, отколкото бих помислил, че е възможно, тя измъкна един чипонос спешъл, 38-ми калибър, от едно отворено чекмедже вдясно на бюрото си. Не го насочи към мен, но лесно би могла. Лесно.
— Живея отдавна в този квартал — поясни тя. После се усмихна и прибра пистолета. — Опитвам се да бъда готова, каквото и да се случи. А тук наоколо стават противни неща. Знаех, че сте на прага, инспекторе. Децата твърдят, че имам очи на тила си. Наистина е така.
Тя отново се засмя. Смехът ѝ ми хареса. Би се харесал на всеки, който не е безчувствен. Кажи лека нощ, Алекс.
Цивилни, притежаващи оръжие, будеха у мен противоречиви чувства, но нямах никакви съмнения, че нейният пистолет е законно придобит и регистриран.
— В квартала ли се научихте да боравите с този револвер? — попитах аз.
— Не, всъщност обучиха ме в оръжеен клуб „Ремингтън“ във Феърфакс. Съпругът ми беше, е притеснен относно моето идване на работа тук. Вие мъжете, изглежда, разсъждавате еднакво. Съжалявам — каза тя и отново се усмихна. — Опитвам се да се въздържам, когато започнат да ми идват такива възмутителни сексистки реплики. Не ми харесва. Няма как, няма начин. Съжалявам.
Тя се изправи и изгаси преносимия компютър на бюрото.
— Ще ви изпратя до вратата — каза. — Моля, постарайте се да се измъкнете невредим, тъй като вече е доста след четири.
— Добра идея — продължих аз в тона на малката ѝ шега. Все пак успя да ме накара да се разведря. Доста добро постижение, като се имат предвид обстоятелствата от последните няколко дни. — Вие винаги ли сте така забавна? Така непринудена?
Тя отново поклати глава. Беше жест, който повтаряше доста често. После кимна уверено:
— Винаги. Това бяха двете алтернативи за моето призвание — комедиантка или възпитателка. Избрах първото. Тук има повече смях. Искрен смях. Поне през по-голямата част от времето.
Двамата вървяхме заедно по пустите училищни коридори. Стъпките шумно отекваха в стените. Мелодийката, която тя си бе тананикала в кабинета, не спираше да звучи в съзнанието ми. Искаше ми се да ѝ задам още много въпроси, но знаех, че трябва да ѝ спестя някои от тях. Те нямаха нищо общо с убийството.
Когато стигнахме външната врата на училището, видях един плещест телохранител на средна възраст, който ми отключи. Присъствието му ме озадачи. На идване не го бях забелязал.
Имаше здрава дървена палка и уоки-токи. Отново онзи вид и дух на вашингтонските училища, който до болка познавах. Пазачи, детектори за метал, стоманени мрежи върху всеки прозорец. Нищо чудно, че хората в околността ненавиждаха и се бояха от всички институции, дори от собствените си училища.
— Приятна вечер, сър — пожела ми училищният гард с възможно най-приятна усмивка. — Ще си тръгвате ли скоро, госпожо Джонсън?
— Съвсем скоро — отвърна тя. — Можеш да си отиваш, ако искаш, Лайънъл. Нося си шмайзера.
Лайънъл се засмя на шегата ѝ. Тя имаше много добра постановка на тялото и добър ритъм. Убеден съм, че би могла да свърши хубава работа в прав стоеж, стига да искаше.
— Приятна вечер, госпожо Джонсън — казах аз. Не се сдържах и добавих: — Бъдете предпазлива, поне докато приключим с този случай.
— Кристин — поправи ме тя. — И ще внимавам. Обещавам. Благодаря, че се отбихте.
Кристин! Исусе! Името ѝ бе същото като онова, което ѝ бях измислил. Явно го бях чул по-рано — от Деймън или от Нана, но изглеждаше доста странно.
Същата вечер, когато се прибрах у дома, мислите ми вече бяха обсебени не само от убийствата на двете деца, от Джак и Джил, но и от директорката на училището. Тя бе интелигентна, забавна и едновременно с това хубава. Беше в състояние сама да се грижи за себе си, дори да борави с пистолет.
Госпожа Джонсън.
Кристин.
Шуп. Шуп. Шуп. Шуп.
28.
В този опасен век всеки има нужда да си мисли: „Няма да ми се случи. Не на мен. Каква е вероятността да се случи именно на мен?“
Филмовият актьор Майкъл Робинсън смяташе, че е абсурд да се притеснява или страхува от маниакалните убийци, които се бяха развилнели из Вашингтон. В крайна сметка какво общо имаха с него зловещите заплахи на Джак и Джил?
И все пак бе малко напрегнат и неспокоен, тъй че се опита да се наслади на повишаващата адреналина надпревара, да се впусне в непристойния поток на мига, на времето, в което живеем.
Малко преди полунощ холивудската звезда най-накрая събра смелост и се обади в ескортната служба за VIP да му изпратят подходяща компания. Лека закуска преди лягане. Беше използвал многократно тази служба през време на предишните си посещения във Вашингтон. Дискретната, шикозна и изключително скъпа служба за секс под наем разполагаше с точна информация за неговите изисквания.