— Едва ли са ме поканили на чай — отвърнах рязко. — Все пак, да, много съм любопитен.
— Причината е в случаите Сонеджи и Казанова — обясни ми Грейър, докато от гаража вземахме асансьора за един етаж. — Репутацията ви тук вече ви е изпреварила. Наясно ли сте, че от ЦРУ досега не са заловили нито един сериен убиец въпреки целия им майсторлък? Държим да бъдете включен в екипа.
— За какъв екип става въпрос? — попитах.
— Ще видите след няколко секунди. Във всеки случай това определено е първокласен екип. Пригответе се за разни идиотщини. ФБР са запазили хотелската стая, в която е отсядал Джон Хинкли. Просто в случай, че убийците решат да отседнат там. В израз на почит или нещо подобно.
— Не е чак толкова тъпа идея — казах на Грейър. Погледна ме така, сякаш и аз бях откачен.
— Но и не толкова блестяща — добавих. Той се ухили.
Петима-шестима мъже и две жени в делово облекло бяха събрани в кабинета на шефа на отдел „Кадри“ в западното крило на Белия дом. В помещението се чувстваше голямо напрежение, но всеки полагаше усилие да го прикрива. Бях приобщен като представител на вашингтонската полиция. Добре дошъл в екипа. Поздравете юнака, страшилище за многоглавия змей.
Другите на масата се представиха сърдечно. Още двама старши агенти от Тайната служба, една жена на име Ан Роупър, един младолик хубав мъж на име Майкъл Фескоу, шефът на разузнаването към ФБР Робърт Хетфийлд; генерал Ейдън Корнуол от Съвместния команден състав на армията, съветникът по национална сигурност Майкъл Кейн, шефът на кадровия отдел към Белия дом Дон Хамърман. Другата дама се оказа старши-агент в ЦРУ Генерален инспектор. Името ѝ бе Джийн Стърлинг. Присъствието ѝ означаваше, че относно аферата Джак и Джил в момента се обсъждат предположения за евентуална външна намеса. Обрат, който не бях предвидил.
Компанията бе доста елитна за един инспектор от отдел „Убийства“ в Югоизточен Вашингтон, пък бил той и заместник-шеф. От друга страна, и аз не оставах по-назад. Бях свидетел на гадости, които тия приятелчета нито бяха виждали, нито някога щяха да видят.
За малко необичайната ни закуска сервираха сладки ролца с глазура, сладолед и сребърни канички с кафе. Явно някои от компанията бяха работили заедно и по-рано. Отдавна бях овладял правилото, че ако в игра на покер не можеш да разбереш кой е баламата, значи баламата си самият ти.
Съветникът по националната сигурност откри заседанието минута след десет. Дон Хамърман бе жилав, рус мъж на около трийсет и пет. Изглеждаше като навита пружина. Определено пасваше на профила на служителите в Белия дом през последните години: много млад и много стегнат. Винаги готов за действие. По местата, готови, старт!
— Приятели, възнамерявам да използвам диапозитиви за настоящата презентация. Така правим тук в Голямата къща — поясни ни Хамърман и успя да докара една пресилена усмивка. Разполагаше с доста изнервяща кинетична енергия. Напомняше ми за ония столични надувковци, които завеждат връзките с обществеността, и дори за оня префърцунен агент на Майкъл Робинсън от „Уилърд“.
От забележката му заключих, че обичайните сбирки в Белия дом бяха по-скоро бюрократични и формални, отколкото непринудени. Все пак малката шега, изглежда, достави удоволствие на всички.
Всъщност тази преднамерена сърдечност ме притесняваше. Маската на смъртта, застинала върху лицето на Майкъл Робинсън, продължаваше да стои пред очите ми. Образ доста неподходящ за Белия дом.
Разголеният труп на Робинсън вероятно все още беше там в „Уилърд“, при екипа от моргата, готов за етикетчето и чувала.
— Разполагам с илюстративен материал за около час, само най-важното. С подробна дискусия, да речем два часа — продължи Хамърман. — Така ще продължим почти до обяд, но при тия злощастни обстоятелства…
Какви злощастни обстоятелства по-точно? Искаше ми се да прекъсна Хамърман, но благоразумно си замълчах. Не беше нито времето, нито мястото.
На работната маса се появиха първите чаши с кафе и няколко пакета цигари. Всички бяха готови за тежка обсада. Вероятно това бе стилът на действие в Белия дом.
Хамърман сложи първия си филм в тихо помъркващия апарат. На прожекционното табло се появи надпис: Разследване по случая Джак и Джил.
— Както знаете, миналата седмица във Вашингтон бяха извършени три брутални убийства на известни личности. Последното от тях — снощи. Жертвата е актьорът Майкъл Робинсън, застрелян в хотел „Уилърд“. Извършителите наричат себе си Джак и Джил. Оставят на местопрестъплението неясни бележници с претенции за артистизъм. Обичат да се заиграват с медиите. Явно много ценят светлината на прожекторите. Освен това, изглежда, си разбират от работата. Извършват успешно три скандални убийства, без да ни оставят ни една улика, за която да се хванем. Вероятно или притежават твърде характерен почерк, или са серийни убийци, и то от особено висока класа. Последното е под въпрос или най-малкото оставам с такова впечатление. Но все пак е една хипотеза. Ето ви първото изненадващо и тревожно обстоятелство. Онова, което някои от вас не знаят, е, че „Джак и Джил“ е кодовото име, което Тайната служба използва за президента и госпожа Бърнс. Това е факт, откакто президентът пое поста си. Ние не сме склонни да приемем подобно съвпадение за безобидна случайност.