Той я наричаше „маймунска муцунка“ като във филма „Подозрение“ на Хичкок. Всъщност не беше кой знае какъв филм, но за тях бе попаднал в целта. Бе уцелил тяхната уязвима точка. Откакто го бяха гледали, тя бе Лена — героинята на Джоун Фонтейн. Той бе Джони, чиято роля се изпълняваше от Кари Грант. Джони наричаше Лена „маймунска муцунка“.
В края на филма Лена и Джони се носеха с колата и се гмурваха в залеза на Ривиерата, вероятно за да заживеят щастливо до края на дните си. Филмът на Хичкок бе елегантна, находчива, тайнствена игра, точно като тази.
Тяхната игра. Най-изящната игра, която двама души бяха играли заедно.
„Ще потънем ли в залеза след всичко това — запита се Сара Роузън. — О, не мисля. Не вярвам. Какво ще стане с нас тогава? О, какво ще стане с нас? Какво ще се случи с Джак и Джил?“
— Била съм в „Чиприани“ единствено в сънищата си — призна тя на Сам. — Само на сън. И все пак, да, била съм там много пъти.
— Всичко това сън ли е, маймунска муцунке? — попита Сам. За момент изражението му стана сериозно. Тя не можеше да не си помисли колко скъпоценен бе всеки подобен миг и колко мимолетен. Тайно бе копняла за всичко това през целия си живот, за едно наистина романтично изживяване.
— Мисля, че е сън, да. Във всеки случай прилича на сън. И все пак моля те, не ме събуждай, Сам!
— Не е сън — прошепна Сам. — Аз те обичам. Ти си най-привлекателната жена, която съм срещал. Наистина, Сара. За мен ти си като пребиваване в „Чиприани“, но всеки ден. Моля те, повярвай ми, Маймунска муцунке. Вярвай в нас. Аз го правя.
Той обгърна гърба ѝ и я придърпа към себе си. Тя почувства свежестта на дъха му, аромата на одеколона му, собствения му мирис.
Той започна да се движи вътре в нея и тя усети как постепенно се стапя и се превръща в течна сила. Обичаше го, наистина, наистина, наистина. Ръцете ѝ пробягваха по цялото му тяло — ласкави, обсебващи. Никога не бе изживявала нещо подобно, нито веднъж през целия си живот.
Тя се плъзна нагоре-надолу по дългия мощен ствол, по силната му невероятна мъжественост. Сара вече не беше в състояние да се спре, нито го искаше. Задавяше се от собствената си страст.
Чу вика си и почти не можа да се познае. Устреми се към него в прост ритъм, който непрестанно се ускоряваше, докато двамата все повече се приближаваха към мига на единението — Джак и Джил, Джак и Джил, Джак и Джил, Джак и Джил!
32.
Вълшебната им приказка приключи с тихо, почти обезсърчително туп! — и Сара сякаш се сгромоляса отново на земята, премятайки се, понесена от мощен прилив. Понеделник сутринта означаваше завръщане към ужасния свят на службата ѝ, обратно в реалния живот.
Откакто бе завършила колежа „Холинс“ във Вирджиния, повече от четиринайсет години Сара Роузън бе работила на най-обикновени отегчителни места из Вашингтон. Сега работата ѝ бе на ден. Идеална за техните цели. Най-ужасната и най-изтощителната работа.
Тази сутрин тя стана рано и започна да се приготвя. Двамата със Сам се бяха разделили в неделя вечерта в „Четирите сезона“. Той ѝ липсваше, липсваше ѝ хуморът му, ласките му, всичко негово. Всеки милиметър.
Тя се бе изгубила в тази мисъл. Милиметри. Същността на Сам. Огромната му вътрешна сила. Хвърли поглед на луминесцентния циферблат на часовника върху нощното шкафче. Изстена силно. По дяволите, вече бе закъсняла.
В банята ѝ имаше йогистки ъгъл с направена по поръчка кожена постелка. Нямаше време за това, въпреки че както тялото, така и умът ѝ болезнено се нуждаеха от упражнение и освобождаване на енергията.
Взе си един бърз душ и изми косата си. Сложи си тъмносин костюм на „Брук Брадърс“, ниски лачени обувки и часовник „Реймънд Вейл“ с кожена каишка. Тази сутрин имаше нужда да изглежда елегантна, свежа, току-що излъскана.
Тя и бездруго винаги излизаше така. Сара свежарката.
Бързо се озова навън, където, размахало опашка от дим вече я чакаше едно мърляво жълто такси. Вятърът фучеше и виеше из К Стрийт.
В пет и двайсет таксито спря пред работното ѝ място. Таксиджията от „Либърти“ се усмихна и рече:
— Известен адрес, госпожо. Значи и вие сте известна?
Тя плати на шофьора и си прибра рестото от петдоларовата банкнота.
— Всъщност някой ден може и да стана. Знае ли човек.
— Така си е. Може и аз да съм някой — отвърна и таксиджията с крива усмивка. — Не се знае.
Сара Роузън се измъкна от таксито и веднага усети върху лицето си декемврийския вятър. На бледата утринна светлина старинната сграда пред нея изглеждаше някак странно красива и внушителна. Сякаш сияеше отвътре.