Той долови първите звуци на напрегната глъчка, които идваха от свързващ коридор Б. фотожурналистът продължаваше да върви напред, докато премина мястото, където двата широки коридора се свързваха.
И тогава видя фалангата от бодигардове. Мислено щракна нова снимка. Забеляза господин Танака от корпорация „Нипрей“. Щракна нова снимка.
Адреналинът му се носеше като лава от Килауеа на Хаваите, където веднъж бе правил снимки за „Нюзуийк“. Адреналин. Несравнимо усещане. Беше се пристрастил към него.
На пода на терминала нямаше специална маркировка с кръстче, но Кевин Хокинс знаеше, че това е мястото. Беше си го представял многократно, всеки критичен ъгъл бе невероятно отчетлив в съзнанието му. Всички пресечни точки му бяха ясни.
Всяка секунда. Живот и смърт.
Можеше да има и голям черен Х, нанесен на пода на летището.
Кевин Хокинс се чувстваше като бог.
Ето сега. Фотоапарати, заредени и в пълна готовност. Готови за снимка!
Някой тук ще намери смъртта си.
34.
Когато полуофициалният антураж бе на десетина стъпки от изпълнената с хора пресечка на коридорите, избухна малка бомба. Експлозията прати облак сиво-черен дим в коридор А. Писъци пронизаха въздуха като виещи сирени.
Бомбата бе в тъмносин куфар, поставен до павилиона за вестници и списания. Кевин Хокинс бе сложил безобидния на вид куфар точно пред един знак, който съветваше пътниците: НАБЛЮДАВАЙТЕ БАГАЖА СИ НЕПРЕСТАННО.
Оглушителният трясък и внезапно настъпилият хаос стъписаха бодигардовете, обградили господин Танака. Вследствие на което те се разконцентрираха и станаха предсказуеми. Екипите за сигурност, дори и най-добрите, могат да бъдат подведени, ако ги принудите да импровизират. Пътници и служители пищяха и отчаяно се опитваха да намерят безопасно укритие. Мъже, жени и деца залягаха на пода, притиснали лица в студения мрамор.
Хората нямат представа какво означава истинска паника, докато не я видят на голямо летище, където всеки вече е близо до ръба на първичния страх.
Хокинс забеляза, че двама от бодигардовете, в усилие да изпълнят своите задължения, направиха заслон с телата си над масивния председател.
Мислено щракна нова снимка. Прибра я в архива си за бъдеща справка.
Полезна информация и при това дяволски ценна. Как един отличен екип за охрана реагира в състояние на стрес през време на действително нападение.
После експедитивните, макар и без вдъхновение бодигардове бързо се организираха да изведат своя „охраняван човек“ вън от опасност, далеч от евентуална заплаха. Те очевидно не можеха да продължат напред в изпълнения с дим след експлозията коридор. Охранителният екип реши да се върне обратно — единствената им възможност, изборът, който Кевин Хокинс бе сигурен, че ще направят в състояние на принуда.
Те дръпнаха господин Танака, все едно че беше голяма тромава кукла или марионетка, което до голяма степен си беше точно така. Почти буквално понесоха изтъкнатия бизнесмен, като го държаха под мишниците, тъй че стъпалата му от време на време се отделяха от пода.
Да се заснеме: скъпи черни мокасини с ресни, които подскачат по мраморния под.
Добре обучените бодигардове имаха единствена цел — да изведат „охраняваната персона“ извън застрашената зона. Фотожурналистът ги остави да изминат трийсетина стъпки, преди да натисне детонатора в спортната чанта, прибрала снимачните му принадлежности. Беше толкова лесно. Най-добрите планове бяха прости като устройство с единствено копче. Като фотоапарат. Като фотоапарат, пригоден за деца.
Втори куфар, който бе оставил в коридора близо до мъжката тоалетна, избухна двойно по-силно от първия и причини два пъти по-големи поражения. Сякаш някаква невидима ядрена ракета бе насочена право в средата на летището.
Разрушението бе незабавно и жестоко. Тела и дори части от тела се разхвърчаха във всевъзможни посоки. Танака не оцеля. Нито който и да е от четиримата усърдни и твърде ощетени по отношение на заплащането бодигардове.
Фотожурналистът се бе вклинил в напористата стена от мъже и жени, които се опитваха да избягат през изходите на летището. Собственото му лице бе едно от многото изкривени от ужас маски в бурното човешко море.
Да, той можеше да изглежда обзет от страшен ужас. Той знаеше по-добре от всички тях как изглежда страхът. Бе фотографирал необуздан страх върху толкова много лица. Често тези ужасени лица, тези безмълвни писъци го бяха спохождали в съня му.
Той потисна мрачна усмивка, когато сви в коридор Г и се отправи към собствения си самолет. Същата вечер заминаваше за Вашингтон и се надяваше, че закъсненията, причинени от убийството, няма да бъдат прекалени.