Всъщност рискът бе необходим. Това бе репетиция, генерална репетиция.
Сега му предстояха далеч по-съществени неща. Фотожурналистът имаше особено важна работа във Вашингтон. Кодовото наименование се помнеше лесно.
Джак и Джил.
35.
„Площта около Белия дом, възлизаща на 75 000 квадратни метра, включва много места за развлечение — частен киносалон, спортна зала, винарска изба, тенискортове, пътеки за боулинг. На покрива има оранжерия, а на западната морава — игрище за голф. Сградата и прилежащата ѝ собственост се оценяват на 340 милиона долара.“ Знаех си урока почти наизуст.
Показах временния си пропуск, после внимателно се спуснах в гаража за паркиране под Белия дом. Докато влизах, забелязах някои обновления на главната сграда, както и на околните площи, но като цяло състоянието на Белия дом ми се стори съвсем прилично.
За разлика от главата ми. Тя беше зле. Пълна с хаотични мисли. Предната нощ бях спал само няколко часа и това започваше да се превръща в обичайна практика. Сутрешните „Вашингтон Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“ лежаха сгънати на седалката до мен.
Голямо заглавие в „Поуст“ задаваше въпрос: КОЙ Е СЛЕДВАЩИЯТ ЗА ДЖАК И ДЖИЛ? Изглеждаше ми като въпрос, отправен точно към мен: КОЙ Е СЛЕДВАЩИЯТ?
Докато вървях от малкия гараж за паркиране към асансьора, мислено преценявах евентуален опит за покушение над президента Томас Бърнс. Много хора оценяваха високо президента и неговите програми. Американците отдавна апелираха за промяна и президентът Бърнс им я предоставяше на големи дози. Разбира се, онова, което преобладаващата част от електората разбират под „промяна“, предполага повече пари в джобовете им, при това незабавно и без каквито и да било жертви от тяхна страна.
В този смисъл кой може да е толкова разгневен и побеснял срещу президента, че да иска смъртта му? Знаех, че това е причината за присъствието ми в Белия дом. Бях повикан да проведа разследване за убийство. Разследване за убийство. В Белия дом. Издирване на двойка убийци, които може би планираха гибелта на президента.
Във фоайето на западното крило се срещнах с Дон Хамърман. Той продължаваше да действа изключително напрегнат и обезпокоен, но, изглежда, това бе типично за неговата личност. И за времето. Шефът на отдел „Кадри“ и аз разговаряхме няколко минути в коридора. Той наруши обичайната си практика, за да ми каже, че съм бил избран за разследването заради опита ми с видни убийци и особено с психопати.
Изглежда, знаеше дяволски много за мен. Докато говореше, аз си помислих, че вероятно е получил мечтаната награда за подмазвач през последната си година в Йейл или Харвард, където освен това бе овладял хленчещия провлечен говор, характерен за висшето общество.
Нямах ни най-малка представа какво можех да очаквам въпросната сутрин. Хамърман каза, че възнамерявал да ми представи няколко „интервюта“. Аз почувствах отчасти неговата потиснатост в опитите му да организира подобно разследване на територията на Белия дом. Разследване за убийство.
Остави ме сам в прочутата Зала на картите на първия етаж. Аз тръгнах да обикалям помещението, разсеяно регистрирайки мебелировката с фина дърворезба, масления портрет на Бен Франклин и един пейзаж, озаглавен „На паша“. Предстоеше ми тежък ден. Имах насрочени срещи в градската морга и с Бенджамин Левитски, номер две в разузнавателния екип на ФБР.
Продължавах да се чувствам потиснат заради убийствата на деца в училището. За момента това бе грижа на Сампсън. Негова и на нещатния доброволен екип от инспектори. Въпреки това не можех да ги изтласкам от съзнанието си.
Внезапно някой влезе в залата заедно със съветника по национална сигурност. Свариха ме неподготвен. Думите бяха безсилни да опишат онова, което изпитах. Дон Хамърман сковано обяви:
— Президентът ще се срещне с вас незабавно.
36.
— Добро утро. Доктор или инспектор Крос? — попита ме Томас Бърнс.
Имах тайното подозрение, че д-р Крос ще ми свърши доста по-добра работа в Белия дом. Като д-р Бънч или д-р Кисинджър, или дори д-р Савидж.
— Май предпочитам Алекс — отвърнах му аз.
Лицето на президента грейна в широка усмивка — същата харизматична усмивка, която бях виждал толкова пъти по телевизията и първите страници на вестниците.
— А аз — Том — каза президентът. Протегна десница и двамата с ръкостискане се отърсихме от фамилните си имена. Ръката му излъчваше сила и стабилност. Няколко секунди се гледахме в очите.
Президентът на Съединените щати съумяваше да изглежда сърдечен и едновременно с това подобаващо сериозен. Беше висок около метър и осемдесет, елегантен и в доста добра форма за своите петдесет години. Имаше кестенява коса, леко посребрена по краищата. Приличаше малко на военен летец. Очите му бяха изразителни и топли. Беше станал популярен като най-човечния и деен президент от много години насам.