— Всъщност излизам, за да посветя няколко часа на случая по убийството в „Соджърнър“ — извиках в отговор и продължих към входната врата, блажен, че успях да се измъкна от тирадата. Вече не виждах мама Нана, но продължавах да чувам гласа ѝ, който се носеше зад мен като вик на дух, вещаещ смърт в дома или може би като грак на полски гарван.
— Алекс, няма ли да се вразумиш най-после! — възкликна тя високо и пронизително. — Все пак има някаква надежда. Има. О, благодаря ти, черни Господи на небето!
Старата драка все още беше в състояние да ме ядоса и аз я обичах за това. Просто понякога не можех да слушам как досадно нарежда.
На излизане от алеята натиснах клаксона на старото си порше. Това е нашият сигнал, че всичко помежду ни е наред. От вътрешността на къщата чух Нана да вика:
— И на теб бибип!
38.
Озовах се отново на мизерните улици на Вашингтонските потайности, скритата част на столицата. Отново бях ченге от отдел „Убийства“. Обичах тази своя длъжност с особена страст, но имаше моменти, когато я мразех от дъното на душата си.
Правехме по двата случая всичко, което бе в границите на човешките възможности. Бях наредил „Соджърнър“ да бъде под наблюдение през деня, а гробът на Шанел Грийн — денонощно. Често психопатите убийци се явяваха при гроба на жертвата си. В края на краищата те бяха вампири.
Няма съмнение, циркът бе в града. Две съвсем различни по стил убийства. И около тях пълен хаос. Никога не бях ставал свидетел на нещо подобно.
Нямаше защо мама Нана да ми напомня, че трябва да съм на улицата точно в този момент. Както сама беше казала: „Някой убива децата ни“.
Ни най-малко не се съмнявах, че противното чудовище ще убие отново. За разлика от Джак и Джил в неговите действия се таеше ярост и страст. Някаква първична, ужасяваща лудост, която почти можех да вкуся. Вероятният статус на убиец любител също не бе успокояващ.
Мисли като убиеца. Вмъкни се в неговата кожа — напомних си аз. Ето как започва всичко, но е много по-трудно, отколкото звучи. Полагах усилия да събера възможно най-много информация и данни.
Прекарах следобеда причаквайки някои местни безделници, за които предполагах, че може би са дочули нещо за убийствата: разни общителни обитатели на улицата — наркомани, пласьори на кокаин, на марихуана, няколко долнопробни джебчии, които проявяваха майсторлъка си върху пияници, собственици на магазини, доносници, мюсюлмани, които продаваха вестници. Някои от тях здравата попритиснах, но никой нямаше нищо полезно за мен.
Независимо от това продължавах да си върша работата. Така беше през повечето дни. Просто не се отказваш, продължаваш забил глава, трезво и настоятелно. Към пет и петнайсет точно разговарях с един седемнайсетгодишен бездомен младеж, когото познавах от безплатната кухня към „Св. Антоний“. Казваше се Лой Маккой и сега беше дребен пласьор на кокаин. Преди време ми беше помогнал един-два пъти.
Откакто се захвана да разнася дребни количества кока и да обикаля квартала, Лой престана да се появява за безплатна храна. Трудно е да се обвиняват деца като него, колкото и да ми се иска понякога. Техният живот е изпълнен с невероятна бруталност и безнадеждност. После изведнъж някой отива при тях и им предлага петнайсет-двайсет долара на час, за да направят онова, което би станало и бездруго. По-силната емоционална примамка е, че техните наркошефове им оказват доверие, а в повечето случаи дотогава никой не е вярвал в тези изгубени деца.
Повиках Лой встрани от бандата глупаци, с които се шляеше по Ел Стрийт. Те всички носеха плетени на машина черни шапки, придърпани ниско над очите и ушите. Златни коронки, обеци-халки, широки провиснали панталони, пълно оборудване за вземане на хероин. Приятелчетата му точно си дрънкаха за игралния филм по старите анимационни серии за Флинстоун или може би за анимационните герои в живота. „Ябадаба“ бе една от модните думи, с които в махалата окачествяваха полицаите и инспекторите. Ето ги, пристигат ябадабите. Или: той е ябадабаду, мамка му. Бях прочел наскоро печална статистика, че седемдесет процента от американците получават почти сто процента от информацията си от телевизията или киното.
Лой се хилеше самодоволно, докато се тътреше към ъгъла, където го чаках. Беше към метър и осемдесет и пет, но само шейсет и пет килограма живо тегло. Носеше широки, навлечени на етажи, изкусно съдрани тук-таме зимни дрехи. Взе да ми се „набира“, опитвайки се да ме стресне, да ме смути.