Наистина беше училището на Деймън. И двамата въздъхнахме. Сампсън обича Деймън и Джани почти колкото и аз. Те му отговаряха със същите чувства.
Много хора се бяха струпали вече пред двуетажната постройка във федерален стил, където се помещаваше началното училище. Половината от квартала, изглежда, беше будна в четири сутринта. Навсякъде из тълпата виждах гневни и слисани лица. Някои бяха по халати, други — увити с одеяла. Мразовитият дъх от устата им се изливаше навсякъде из двора като изгорели газове от ауспух. По публикувани данни на „Уошингтън Поуст“ само през миналата година във Вашингтон бяха загинали повече от петстотин деца под четиринайсетгодишна възраст. Но хората тук го знаеха от собствен опит. Нямаше защо да го четат във вестника.
Шестгодишно момиченце. Убито в училището на Деймън или близо до него. Не бих могъл да си представя по-ужасен кошмар, в който да се озова, след като се събудя.
— Съжалявам, Сладур — рече Сампсън, докато излизахме от колата му. — Реших, че въпреки това трябва да го видиш, да присъстваш лично.
3.
Сърцето ми блъскаше неудържимо. Чувствах го така, сякаш внезапно бе станало твърде голямо за гърдите ми. Съпругата ми Мария бе простреляна и убита недалеч от това място. Спомени за квартала, спомени за цял един живот. Винаги ще те обичам, Мария.
Забелязах в училищния двор очукания и ръждясал камион от моргата — невероятно потискаща гледка както за мен, така и за всички останали. Някъде на границата между мрака и ярките полицейски светлини дънеше натрапчив басов рап.
Двамата със Сампсън си пробихме път през уплашената и смутена тълпа. Някакъв умник измърмори: „Кво става, шефе?“ — и пое риска да разбере. Из целия училищен двор се виждаше жълтата лента, чието предназначение бе да очертае мястото на престъплението.
Висок съм близо метър и деветдесет и макар да не мога да се меря с мъжа-планина, и двамата си падаме възедрички. Представляваме впечатляваща двойка, когато се появим на местопрестъплението. Сампсън с огромен бръснат череп и черно кожено яке, аз обикновено със сива пухенка. С кобур под мишница, скрит от връхната дреха. Пременен за играта, която играя, играта, наречена внезапна смърт.
— Доктор Крос дойде — чуха се приглушени възклицания от няколко места в тълпата. Напразно ми споменаваха името. Опитах се, доколкото можех, да се изолирам от тези гласове. Да ги изключа от съзнанието си. Официално аз бях заместник-началник на инспекторите, но тези дни работех предимно като уличен полицай. Засега го предпочитах. Така трябваше да бъде. Бях се нагледал на убийства и насилие за цял един живот. Обмислях възможността отново да изляза на частна практика като психиатър. В интерес на истината обмислях доста неща.
Сампсън леко докосна рамото ми. Той почувства, че случилото се ми се отразяваше доста зле. Виждаше, че май ми действаше като сол в раната.
— Добре ли си, Алекс?
— Нищо ми няма — излъгах за втори път тази сутрин.
— Няма начин, Сладур. На теб вечно ти няма нищо, дори когато ти има. Ти си юнакът, който ще посече змея, нали? — каза Сампсън и поклати глава.
С крайчеца на окото си забелязах млада жена, облечена с черен анорак, на който отпред с бели букви бе изписано: Винаги ще те обичам, Тишейка. Още едно мъртво дете. Тишейка. Хората в квартала понякога слагаха черните блузи на погребения на убити деца. Моята баба, мама Нана, имаше цяла колекция от тях.
В следващия момент погледът ми бе привлечен от една жена, която стоеше зад тълпата, под разперените клони на един полуизсъхнал бряст. Тя не подхождаше особено на съкварталците. Беше висока и красива. Носеше пристегнат с колан шлифер, дънки и ниски обувки. Зад нея забелязах син мерцедес.
Тя е. Това е тя. Идиотската мисъл ме връхлетя изневиделица. Нахлу в главата ми с внезапно и нелепо ликуване.
Отбелязах си наум да проверя коя е.
Спрях да разменя няколко думи с един млад, енергичен инспектор от отдел „Убийства“, който носеше червена баскетболна шапка, кафяво спортно яке и кафява плетена вратовръзка.
— Лошо започва денят, Алекс — каза Ракийм Пауъл, когато стигнах до него. — Или свършва, какъвто е моят случай.
Кимнах в знак на съгласие.
— По-зле не може и да бъде. — Усетих, че ми се повдига.
— Какво установихте, Ракийм? Нещо интересно, за което да се хванем?
Трябва да чуя всичко.
Инспекторът погледна в малкото си черно тефтерче. Прелисти няколко страници.
— Момиченцето се казва Шанел Грийн. Из квартала го знаят. Била е в първи клас в тукашното училище. Живее на две преки, в общинските блокове на Нортфийлд Вилидж. Родителите ѝ работят. И двамата. Пускали я да се прибира сама. Не е особено умно, но какво да правят хората? Когато се прибрали снощи, Шанел не си била у дома. Към осем часа уведомили полицията, че е изчезнала. Това там са родителите.