Тръгна напред много бързо и уверено.
Лугерът му беше навън и се полюшваше под кръста му. Пистолетът не се виждаше заради близостта с навалицата, гората от крака и ръце, панталони с ръб и кардирани рокли.
Той вдигна ръка и стреля само веднъж. Ъгълът беше доста неудобен. Далеч не идеалният. Видя внезапно разцъфналия аленочервен цвят. Тялото потръпна, после се сгърчи и се строполи на мраморния под.
Изстрел право в сърцето! Естествено, цяло чудо или почти. Господ май беше на негова страна, а?
Щрак!
Щрак!
Сърцето му едва го понесе. Не беше свикнал с подобен род внезапни импровизации.
Помисли си за възможността да бъде хванат след всичките тези години, и то при изпълнение на такава невероятно важна мисия. За миг си представи пълния провал. Почувства, почувства нещо.
Пусна лугера в джунглата от крака, панталони, рокли от атлаз и тафта, високи токчета и лъснати до блясък обувки.
— Това изстрел ли беше? — изпищя една жена. — О, божичко, Филип. Застреляха някого!
Той отстъпи от сцената на спектакъла, точно както и всички останали присъстващи. Главното фоайе изглеждаше така, сякаш бе лумнало в пламъци.
Той беше част от тях, част от страховитата, обзета от паника тълпа. Нямаше нищо общо с ужасяващия смут, с убийството, с оглушителните изстрели.
Лицето му представляваше убедителна маска на шок и изумление. Господи, как добре познаваше този израз. Беше го виждал толкова пъти през живота си.
След още няколко напрегнати минути вече бе вън от Кенеди Сентър. Пое с умерена крачка към Ню Хемпшир Авеню. Беше един от тълпата.
„Също както едно време“ — стрелна се в мислите му. Темпото беше прекалено бързо, двойно или тройно ускорено. Спомни си, че си тананикаше същата песен на идване. Както фотожурналистът си знаеше — от старите времена по-добри нямаше.
Старите времена се завръщаха, нали?
Джак и Джил на Хълма се бяха качили.
Играта бе тъй красива, деликатна и изтънчена.
А сега напред към най-шокиращата новина.
45.
Агент Джей Грейър ми се обади от телефона в колата си. Точно бях преполовил близо двестате секретни доклада от проучването на служителите в Белия дом, които бях получил от военното подразделение на Тайната служба. Заместник-директорът бързаше към комплекса Кенеди Сентър, с около 130 по магистралата. Чувах рева на сирената от колата му.
— Отново удариха. Господи, този път в Кенеди Сентър. Тази вечер. Буквално под носа ни. Поредният гаден кошмар, Алекс. Просто ела.
Определено звучеше извън релси.
Просто ела.
— Убийството е извършено през антракта на „Мис Сайгон“. Ще се видим на място, Алекс. До десет минути съм там.
— Кой беше този път? — зададох аз въпроса за шейсет и четири хиляди долара. Почти не исках да чуя отговора. Не, не почти. Не исках да чуя името на жертвата.
— Това е част от проблема. Цялата тази история е едно пълно безумие. Всъщност не е никой, Алекс.
— Как тъй „всъщност не е никой“? Звучи ми безсмислено, Джей.
— Студентка по право от университета „Джорджтаун“. Млада жена на име Шарлот Кинси. Само на двайсет и три години. Отново са оставили една от ония бележки. Те са със сигурност.
— Не схващам. Нещо не схващам — промърморих в слушалката. — По дяволите!
— Аз също. Момичето може да е отнесло куршума, предназначен за друг. Била е с един съдия от Върховния съд, Алекс. Томас Хенри Франклин. Може куршумът да е бил за него. Това пасва с модела да се чистят знаменитости. Може би най-накрая са направили грешка.
— Пристигам — казах на Джей Грейър. — Ще се срещнем в Кенеди Сентър.
Може би най-накрая бяха направили грешка.
Не ми се вярваше.
46.
Всъщност не е никой, Алекс. Как тъй, по дяволите!
Една двайсет и три годишна студентка по право от Джорджтаун бе мъртва. Господи! Нищо не разбирах, струваше ми се напълно безсмислено. Това променяше всичко. И май унищожаваше досегашния модел.
Взех разстоянието от къщи до Кенеди Сентър за рекордно кратко време. Джей Грейър не бе единственият, изтървал нервите си. Закачих буркана на покрива на колата и се понесох като дявол на колела.
Втората част на „Мис Сайгон“ бе отменена. Сцената на убийството се бе разиграла преди по-малко от час и на местопрестъплението все още имаше стотици зяпачи.
Докато вървях към главното фоайе на няколко пъти чух хората да изричат шепнешком „Джак и Джил“. Страхът сред тълпата присъстваше осезаемо, почти физически. Когато пристигнах на местопрестъплението в десет и петнайсет, много подробности от убийството Кенеди Сентър вече не ми даваха мира. Имаше известни прилики с предишните убийства на Джак и Джил. Бе оставена бележка в рима. Работата бе свършена хладнокръвно и професионално. Единствен изстрел.