Убиецът изпита желание да извика от мястото си. Усети как го залива инстинктивно желание да вдигне високо десница и да им предложи истинска помощ. Накрая седна върху ръцете си, точно върху пръстите си.
Съвсем случайно видях нещо в Гарфийлд Парк, сър. Може би знам кой е убил тези две деца с половинметрова, подсилена с изолирбанд бейзболна бухалка.
Всъщност да си призная, аз ги убих, сър. Аз съм убиецът на деца, скапан задник! Хвани ме, ако можеш!
Ти си по-голям. Много по-голям. Но аз пък съм толкова умен, че ти изобщо не можеш да се сравняваш с мен.
Само на тринайсет години съм. И вече съм толкова добър. Почакай да порасна още малко. Правете му сметката, тъпи копелета!
Част четвърта
Тръгваме на лов
53.
Лежах на дивана с котката Роузи и пълна торба с кошмари. Роузи беше ръждива абисинска красавица. Беше много силна, независима, дива и голяма гальовница. Един уикенд тя просто се появи в къщата, хареса я и остана.
— Няма да ни напуснеш един ден, нали Роузи? Тъй неочаквано, както дойде?
Роузи разтърси цялото си тяло. „Ама че глупав въпрос — бе отговорът ѝ. — Не, естествено. Аз вече съм част от семейството.“
Не можех да заспя. Дори мъркането на Роузи не ме успокояваше. Бях смазан от умора, но мисълта ми не спираше да препуска. Броях убийства, не овце. Около десет часа реших да се поразходя с колата, за да се поразведря. Може би да вляза в контакт със своята енергия чи. А може и за да вникна по-добре в едно от убийствата.
Шофирах с отворени прозорци. Вън беше — 3° С.
Не знаех точно къде отивам, въпреки че подсъзнателно бях взел решение.
И двете убийства се въртяха шеметно в главата ми. Носеха се по две успоредни опасни писти. Отново и отново се връщах към разговора си с наемния убиец на ЦРУ Андрю Клаук. Опитвах се да свържа онова, което бе казал, с убийствата на Джак и Джил. Възможно ли бе някой от „призраците“ да е Джак?
Установих, че се намирам на Ню Йорк Авеню, което е и Шосе 50 и накрая навлиза в магистрала „Джон Хансън“. Кристин Джонсън живееше в тази посока, в противоположния край на околовръстното шосе в района Принц Джордж. Знаех точния ѝ адрес. Бях го видял в рапорта на първия полицай, който бе разговарял с нея след убийството на Шанел Грийн.
„Откачена история“ — помислих си, докато шофирах към нейния град — Мичълвил.
По-рано същата вечер бях разговарял с Деймън за това как вървят нещата в училището и после за учителите там. Накрая стигнах до директорката. Деймън прозря какво се крие зад думите ми.
— Ти я харесваш, нали? — попита той и очите му светнаха като два маяка. — Харесваш я, нали, тате? Като всички. Дори Нана я харесва. Тя казва, че госпожа Джонсън е твой тип. Хайде, кажи си честно.
— У нея няма какво да не харесаш — казах на Деймън. — Само че е омъжена. Не го забравяй.
— Ти не го забравяй — рече Деймън и се засмя досущ като Сампсън.
И ето сега прекосявах с колата района на предградията в този относително късен час. Какво правех, по дяволите? Какво си мислех? Или прекарвах толкова време край психопати, че накрая бях прихванал от малоумието им? Или действително следвах един от моите по-добри инстинкти?
Забелязах Съмър Стрийт и бързо завих вдясно. Леко скърцане на гуми наруши безупречната тишина на околността. Трябваше да призная, че в предградията беше красиво дори през нощта. Всички улици бяха осветени. Много коледни светлини и скъпи празнични украшения. Покрай бордюрите имаше широки улеи за изтичане на дъждовна вода. Бели тротоари. И електрически стълбове в колониален стил по всички улични ъгли.
Запитах се дали би било трудно за Кристин Джонсън да напуска този безопасен, прекрасен анклав и всеки ден да идва на работа в Югоизточния район. Чудех се какви ли са личните ѝ демони. Защо работи толкова до късно. И какво ли представлява мъжът ѝ.
После видях тъмносинята кола на Кристин Джонсън в алеята на една голяма къща в колониален стил с тухлена фасада. Сърцето ми трепна. Внезапно всичко стана твърде реално.
Продължих нагоре по улицата, докато подминах дома ѝ. След това спрях до бордюра и угасих предните фарове. Опитах се да възпра бученето в главата си. Вперих поглед в задната част на нечий лъскав бял форд, паркиран отвън на улицата. Не откъснах очи от него цели деветдесет секунди — приблизително времето, в което белият форд би оцелял, преди да е откраднат по улиците на Вашингтон.
Съвсем ясно си дадох сметка, че може би хрумването ми не беше особено сполучливо. Д-р Крос не одобряваше съвсем действията на д-р Крос, което много се доближаваше до неадекватно поведение. Паркирането в мрака на един подобен луксозен квартал в предградията също не беше кой знае колко разумно.