В главата ми се въртяха няколко терапевтични шеги. Научи се да се ужасяваш от дните един по един. Все още караш гадно детство. Ако си наистина щастлив, сигурно правиш напук.
— Я си отивай вкъщи — произнесох на глас в тъмната кола. — Просто кажи не.
И въпреки това продължих да стоя в мрака, заслушан в случайната театрална въздишка и шумния спор, който бръмчеше в главата ми.
През отворения прозорец на колата чувствах мириса на борови дървета и на дим от нечий комин. Двигателят ми леко прещракваше, докато изстиваше. Знаех малко за квартала: печеливши адвокати и лекари, архитекти, преподаватели от Мерилендския университет и няколко запасни офицери от Въздушната база „Андрюс“.
Добре тогава, иди да я видиш. Иди да видиш и двамата — Кристин и съпруга ѝ.
Реших, че мога да си изфабрикувам някакво обяснение защо ми се е наложило да дойда в Мичълвил. Имах добро „чене“, когато ми се налагаше да го използвам.
Отново запалих колата. Старото порше. Не знаех какво точно щях да направя, докъде щеше да ме изведе тази моя постъпка. Махнах крак от педала на спирачката и автомобилът се плъзна напред. Бавно потеглих. Продължих така до следващата пресечка, заслушан в тихия шум от сухите листа, попаднали под гумите, от случайно отхвръкнало камъче. Всеки шум ми изглеждаше много отчетлив и неколкократно усилен.
Накрая спрях пред къщата на Джонсън. Точно отпред. Забелязах гъстите храсти, добре поддържаната морава и грижливо подрязаните тисове.
Миг на истина. Миг на решение. На криза. Виждах лампите, които светеха вътре в къщата като малки огньове. Някой, изглежда, още бодърстваше у семейство Джонсън. Тъмносиният мерцедес стоеше кротко пред затворената врата на гаража.
Тя има хубава кола и красив дом. Кристин Джонсън няма нужда от всякакви ужасни неприятности, които ти ще ѝ причиниш. Не въвеждай собствените си чудовища тук. Съпругът ѝ е адвокат. За себе си тя си е доста добре.
Как бе казала, че е името на мъжа ѝ — Джордж? Джордж — юристът лобист. Джордж — заможният юрист лобист.
На алеята имаше само една кола. Нейната. Вратата на гаража бе затворена. Представях си вътре още една кола, може би нисан. Може би и газов грил за готвене на открито. Електрическа косачка, машина за почистване на листата, може би и двойка планински велосипеди за активен отдих в края на седмицата.
Изключих двигателя и слязох от колата си.
Юнакът — страшилище за змейовете — пристига в Мичълвил.
54.
Проявявах безспорно любопитство към Кристин Джонсън, а може би нещата бяха дори по-сложни. Ти я харесваш, нали, тате? Да, харесвах я, и то много. Във всеки случай изпитвах потребност да я видя, макар това да ме караше да се чувствам ужасно неловко и глупаво. Докато слизах от колата, ме осени една добра идея: колко по-глупаво би било просто да си отида.
Освен това Кристин Джонсън бе част от сложния случай, върху който работех. Разполагах с достатъчно основателна причина да искам да разговарям с нея. До този момент двама от питомците в нейното училище бяха станали жертва на насилствена смърт. Две от малките ѝ дечица. Защо точно това училище? Защо убиецът бе дошъл тук? Тъй близо до собствения ми дом?
Отправих се към входната врата, радостен, че всички лампи в къщата светят ярко. Не исках съпругът ѝ или който и да е от съседите ѝ в Мичълвил, да ме зърне как се промъквам крадешком към къщата, загърнат в мантия от сенки и мрак.
Натиснах звънеца, от който се разнесоха ясни мелодични звуци, и зачаках като статуя на портал. Някъде във вътрешността на къщата се разнесе лай на куче. После Кристин Джонсън се появи на прага.
Беше облечена в избелели дънки, поизмачкан жълт пуловер, по бели къси чорапи и без обувки. Кокалено гребенче прибираше косата ѝ назад и встрани. Беше с очила. Имаше вид на човек, който работи вкъщи. Дори в този късен час. Двамата сме си лика-прилика, а? Е, не съвсем. Всъщност аз бях доста далеч от своя дом.
— Инспектор Крос? — Тя беше изненадана. Понятно защо. Аз самият бях леко изненадан, че стоя там.
— Нищо ново по случая — побързах да я успокоя. — Просто имам още няколко въпроса.
Така си беше. Не я лъжи, Алекс. Не смей да я лъжеш. Нито веднъж. Никога.
Тогава тя се усмихна. Очите ѝ сякаш също грейнаха в усмивка. Бяха много големи и много кафяви и аз трябваше незабавно да престана да ги гледам така втренчено.
— Работите твърде много и твърде до късно — каза тя.
— Не можах да изключа тази вечер. Всъщност имаме две убийства. И ето ме тук. Ако времето е неудобно, утре ще се отбия в училището. Няма проблем.
— Не, хайде, влизайте — отвърна тя. — Зная колко сте зает. Представям си. Моля, заповядайте. Къщата е бъркотия, също като правителството ни, обичайният стереотип е в сила.