Беше само по сини карирани боксерки, нищо друго. Добре сложен, все още с атлетична фигура; едва загатнати разширения над ластика на боксерките. Все още забележителен след всичките тези пищни обеди във Вашингтон.
Генерал Ейдън Корнуол!
— Ти! Ти, копеле такова! — прошепна той, когато изведнъж забеляза Джак в горния коридор. — Знаех, че може да си ти.
Да, Ейдън Корнуол проумя всичко в един-единствен миг. Той бе разрешил загадката, доста загадки всъщност.
Джак стреля два пъти с беретата със заглушител и мишената рухна. Той се втурна напред и подхвана безжизненото тяло, преди да се е строполило на пода. Задържа го в ръце и внимателно го отпусна на килима. Своя приятел, каквото и да означаваше това. Коленичи и един дълъг миг остана неподвижен. Сърцето му щеше да се пръсне.
До момента не си бе дал сметка колко трудно щеше да бъде този път.
Взря се в озадачените сиво-сини очи на бившия член на Съвместния команден състав на армията, част от екипа за спешно реагиране, сформиран към Белия дом, за да обезпечи сигурността на Джак и Джил.
Една от хрътките бе обезвредена. С лекота. Джак и Джил бяха нанесли дързък ответен удар върху преследвачите си! Те отново бяха показали силата си.
Той извади бележка от джоба си. Остави визитка върху гърдите на Ейдън Корнуол:
Шум в коридора! Той вдигна поглед. Момчето на Ейдън!
— О, Господи, не! — прошепна високо. — Не, Господи! — Усети, че му призлява. Изпита неистово желание да избяга от къщата.
Момчето го беше познало. И как иначе? Младият Ейдън дори се знаеше с децата му. Знаеше твърде много. Боже Мили, бъди милостив към мен! Моля те, имай милост!
Джак отново натисна спусъка на беретата.
Това беше война.
58.
Бях повикан да присъствам на заседание на спешния екип, свикано спешно на 10 декември от 8,00 часа в Белия дом. През последните няколко дни аз причинявах там известни неприятности. Моето вътрешно разследване бе почнало да образува вълни, да разрошва оперения. Големите котки на Хълма не обичаха да бъдат под подозрение — но всички те бяха, поне в моя бележник.
Джей Грейър ме пипна тутакси, щом се озовах в западното крило. Очите му бяха студени, безизразни и пронизващи. Ръката, стиснала рамото ми, бе настоятелна и силна.
— Алекс, трябва да поговорим за минута — каза той. — Важно е.
— Сега пък какво става? — попитах аз агентът на Тайната служба. Не изглеждаше добре. Имаше тъмни кръгове под очите. Нещо друго се беше случило. Бях готов да се обзаложа.
— Ейдън Корнуол е бил убит рано тази сутрин. Станало е в собствената му къща в Маклийн. Дело на Джак и Джил. Пак ни се обадиха. Съобщиха ни го сякаш ние сме контролният център. — Той поклати глава в скръбно недоумение. — Алекс, убит е и деветгодишния син на Ейдън.
Усетих как отново се връщам в изходното положение. Новината, получена от Джей Грейър, губеше смисъл за мен. Не се връзваше със стила на Джак и Джил до този момент. Да ги вземат дяволите! Непрекъснато сменяха правилата. Вероятно го правеха нарочно.
— Искам веднага да отида — казах. — Трябва да огледам къщата.
— Почакай малко — каза той. — Задръж. Остави ме да ти кажа още нещо. Става все по-лошо.
— Как може да стане по-лошо? — попитах аз. — Господи, Джей!
— Повярвай ми, така е. Само чуй за минута.
Агент Грейър продължи да говори с приглушен шепот в коридора на Белия дом, докато вървяхме заедно към Спешния команден център, където се събираха другите. Той ме дръпна няколко крачки встрани от заседателната стая. Гласът му продължаваше да бъде напрегнат шепот.
— Президентът винаги бива събуждан в пет без петнайсет от агента, който отговаря за това. Случва се всяка сутрин. Тази сутрин президентът се облича и слиза долу в библиотеката, където изчита ранните сутрешни вестници, както и резюме на изпълнителната дейност, което му се подготвя, преди да стане.
— Какво е станало тази сутрин? — попитах Джей. Почвах да се потя. — Какво се е случило, Джей?
Той бе много подробен и обстоятелствен.
— В пет часа телефонът в библиотеката иззвънял. На частната линия била Джил. Искала да говори с президента. Тя се е добрала до него, а това просто не е възможно.
Неволно поклатих глава. Съгласен бях с Джей Грейър: това не можеше да се случи. Идеята, концепцията, при която президентът се превръща в мишена, беше безкрайно обезпокоителна. А фактът, че ние сме били безпомощни да я осуетим, бе още по-съкрушителна.
— Мисля, че разбирам защо телефонното обаждане не би могло да се осъществи, но ти все пак ми кажи — рекох. Имах нужда да го чуя от него.