— Затова сте тук. Нали това ви е задачата.
— Благодаря ви — отвърнах. — Сър, нямате основание да не ми се доверите в това отношение. Както вие сам казахте, аз съм външен човек. Нямам какво да печеля.
Томас Бърнс въздъхна за втори път. Усетих, че го бях разчувствал, поне за момент.
— На много от тези хора аз поверявам живота си. Дон Хамърман е един от тях — моят булдог, както вие правилно предположихте. На кого нямам доверие? Не се чувствам съвсем сигурен относно Съливан или Томсън от Съвместния команден състав. Изпитвам известно съмнение дори по отношение на Боуън от ФБР. Вече съм си създал сериозни врагове на Уолстрийт. Техният достъп до върховете във Вашингтон е много скрит и мощен. Разбирам, че организираната престъпност не е особено доволна от моите програми и че сега е много по-организирана от когато и да било. Аз предизвиквам една стара, мощна и много корумпирана система — а на нея това не ѝ харесва, фамилията Кенеди успяха да го направят, особено Робърт Кенеди.
Внезапно усетих, че ми е трудно да си поема дъх.
— Кой друг, господин президент? Трябва да знам враговете ви.
— Хелън Глас в Сената е враг. Някои от реакционните консерватори в Сената и Конгреса също, мисля, че вицепрезидентът Махони е враг или с подобна нагласа. Направих компромис преди конгреса да го сложа в партийната листа. Махони трябваше да се откаже от Флорида и други части на Юга. И го стори. От мен се очакваше да отпусна възнаграждения на негови покровители. Аз отказах. Аз провокирам системата, а това не се прави, Алекс.
Слушах Томас Бърнс, без да помръдна. Ефектът от разговора с президента по този начин бе вцепеняващ и обезпокоителен. Виждах по изражението му какво струваше на Томас Бърнс да признае пред мен част от онова, което знаеше.
— Трябва да поставим тези хора под наблюдение — казах аз.
Президентът поклати глава.
— Не, не мога да го позволя. Не и в този момент. Не мога да го сторя, Алекс. — Президентът стана от стола си. — Как се харесаха на децата ви сувенирите? — попита ме той.
Аз поклатих глава. Не можеше да ме отклони по този начин.
— Помислете за вицепрезидента и за сенатор Глас. Това е разследване за убийство. Моля ви, не защитавайте човек, който може да бъде замесен. Умолявам ви, господин президент, помогнете ни, който и да е той.
— Лека нощ, Алекс — изрече президентът със силен и ясен глас. Очите му не трепваха.
— Лека нощ, господин президент.
— Продължавайте — каза той. После се обърна и излезе от солариума.
Дон Хамърман влезе в стаята.
— Ще те придружа до изхода — каза той сковано. Гласът му бе студен, недружелюбен.
Може би аз също имах враг в Белия дом.
63.
И дума да не става! Не може да бъде. Добре дошъл на границата между „Досиетата Х“, „Зоната на здрача“ и Информационната супермагистрала.
Метър и петдесет и пет, но затова пък сто и пет кила, Мариан Магио представляваше мощна електроцентрала. Смяташе се за „цензор на неприличното и опасното“ по интерактивната мрежа „Продиджи“. Работата ѝ с „Продиджи“ бе да охранява пътуващите по Информационната супермагистрала. Пред очите ѝ ставаше авария. В мрежата имаше натрапник.
Това беше невъзможно. Тя не можеше да откъсне поглед от екрана на своя монитор.
— Това е интерактивният век. Е, хора, подгответе се. Предстои влакова катастрофа.
Мариан Магио бе цензор на „Продиджи“, собственост на IBM, от шест години. Досега най-популярната услуга по „Продиджи“ бяха билбордовете. Те се използваха от членовете за предаване на лични съобщения, въз основа на които други членове можеха да се обучават, да планират почивките си, да получават информация за някой нов ресторант и подобни неща.
Обикновено съобщенията бяха съвсем безобидни и покриваха актуални теми, въпроси и отговори върху какво ли не от реформи за подобряване на благосъстоянието до информация за най-нашумялото през месеца углавно дело за убийство.
Но не и съобщения като това, в което се взираше в момента. То изискваше намесата на Цензора, защитника на подрастващите, както понякога се наричаше мислено.
От около единайсет часа същата вечер тя преглеждаше съобщения на един конкретен абонат от Вашингтон. В началото странните съобщения предизвикваха нейната противоречива преценка. Дали да ги цензурира или да се въздържи? В края на краищата сега „Продиджи“ трябваше да се състезава с „Интернет“, която можеше да стане доста необуздана и откачена.
Тя се питаше дали подателят си даваше сметка за това.
Понякога маниаците знаеха разпоредбите. От време на време, изглежда, просто имаха нужда от контакт с човешко същество, дори контакт с нея. Цензорът на техните мисли и действия.