Улицата бе на средно заможната страна на Сюърд Скуеър Парк, на по-малко от миля и половина от „Соджърнър Трут“. Това вероятно беше обходният район на Мълинс.
— Онази беличката в колониален стил на ъгъла — каза Ракийм, като сочеше към голяма къща през една пряка. — Боже, как обичам да работя в тези заможни кварталчета! Усещате ли аромата на розите?
— Това е препарат за миене на прозорци — рекох.
— Дотук стига моята кариера с Международната агенция за доставка на цветя по домовете — засмя се Ракийм Пауъл, последван от своя партньор Честър.
— Семейство Партридж може и да не живеят в онази спретната къщурка ей там — предупреди Сампсън двамата инспектори. — Красива околност, тиха улица и прочее, но въпреки това вътре може да ни чака някой гнусен вманиачен убиец. Ясно ли е?
После се обърна към мен.
— За какво мислиш, Сладур? Отдал си се на обичайните си грозни мисли по въпроса? Предчувстваш удоволствието?
По краткия път до Сюърд Скуеър Сампсън ми беше казал онова, което знаеше. Някакъв абонат на интерактивни услуги „Продиджи“, военен, полковник франк Мор, от известно време пращал съобщения за убийствата на децата. По всяка вероятност разполагаше с някакви подробности, известни единствено на полицията и на самия убиец. Приличаше на нашия маниак.
— Онова, което научавам от теб, господин Джон, хич не ми харесва. Убийствата предполагат, че той се намира в състояние на яростна възбуда и въпреки това е доста внимателен. И сега търси помощ? Води ни буквално към собствената си врата? Не съм убеден, че разбирам. И със сигурност не ми се нрави. Ето какво чувствам засега, партньоре.
— И аз си мислех същото — кимна Сампсън и продължи да се взира във въпросната къща. — Във всеки случай вече сме тук. Нищо не ни пречи да проверим онова, което полковникът искаше да видим.
— Без осакатени тела — каза Ракийм и се намръщи. — Не и в пет часа в понеделник сутринта.
— Ние с Алекс поемаме задната врата — каза Сампсън на Ракийм. — Вие можете да покриете предната. Наблюдавайте гаража. Ако това е къщата на убиеца, можете да очаквате някоя и друга изненада. Всички събудихте ли се вече?
Ракийм и белият с шапката кимнаха.
— С ококорени очи и вирнати опашки — каза Ракийм с фалшив ентусиазъм.
— Прикриваме ви. — Най-накрая Честър Мълинс каза нещо. Сампсън кимна спокойно.
— Тогава да действаме. Не е съмнало съвсем, тъй че може още да е в ковчега си.
Беше пет часът и двайсет минути и адреналинът ми вече бясно се покачваше. Бях срещнал всички човешки чудовища, които исках да срещна през живота си. Нямах нужда от повече професионален опит.
— Да не би да съм тук да ти следя задника? — попитах аз Сампсън и тръгнах към голямата къща, кацнала на ъгъла.
— Точно така, Сладур. Имам нужда от теб в тази история. Ти притежаваш вълшебно влияние върху тези психари убийци — каза Сампсън, без да се обръща да ме погледне.
— Благодаря ти — измърморих. Наистина в главата ми ехтеше, сякаш току-що бях взел райски газ при стоматолога. Аз наистина не исках да налетя на друг психопат.
Минахме напряко през една подгизнала морава, която водеше до дълга, дълбока веранда с решетка с бръшлян. В кухнята се виждаха мъж и жена.
— Трябва да са господин и госпожа Франк — измърмори Сампсън.
Мъжът ядеше нещо, когато се приведе над кухненския плот. Различих кутия от ягодови тарталети, картон с прясно мляко и сутрешния „Вашингтон Поуст“.
— Това изобщо не ми харесва — прошепнах на Джон. — Той ни води през целия път, буквално до самия праг.
— Маниакален убиец — произнесе той през ослепително бели, здраво стиснати зъби. — Хайде да действаме. Време е отново да станем невъзпети герои.
Двамата клекнахме под нивото на кухненския прозорец — една съвсем нелесна за нас задача. Оттам вече не виждахме мъжа и жената, но и те не ни виждаха.
Сампсън сграбчи топката на вратата и бавно я завъртя.
65.
Задната врата на къщата на семейство Мор бе отключена. Сампсън просто я бутна и влезе вътре. Двамата влетяхме в уютната кухничка с нейните ухания на прясно изпечени тестени кошнички, пълнени с конфитюр, и кафе. Намирахме се в района на Капитолийския хълм във Вашингтон. Къщата имаше изглед към хълма от страната на кухнята. В тази посока гледаха и семейство Мор. Нито Сампсън, нито аз обаче се оставихме да бъдем заблудени от привидно нормалната обстановка. Бяхме я виждали и по-рано, в къщите на разни други психопати.