— Ръцете на тила! И двамата. Вдигнете си ръцете бавно и полека! — изкрещя Сампсън на мъжа и жената, които бяхме изненадали в кухнята.
Бяхме с извадени пистолети глок и се целехме в полковник Мор. Той нямаше вид на кой знае колко опасен: беше нисък, мършав и олисяващ, с характерното за мъжете на средна възраст шкембе и очила.
Носеше стандартна армейска униформа, но дори тя не допринасяше особено за образа му.
— Ние сме от Столична полиция, Вашингтон — представи ни Сампсън. Семейство Мор изглеждаха в шок. Не ги винях. Двамата със Сампсън можем да бъдем доста шокиращи при определени неблагоприятни обстоятелства, а настоящите без съмнение бяха именно такива.
— Станала е някаква наистина неприятна, наистина абсурдна грешка — най-накрая много бавно и предпазливо отбеляза полковник Мор. — Аз съм полковник Мор. Това е съпругата ми Кони Мор. Адресът тук е Соуърд Скуеър Норт, номер 418. — Произнасяше всяка дума бавно и отчетливо. — Моля, свалете оръжието, господа полицаи. Не сте попаднали, където трябва.
— На точния адрес сме, господине — заявих на полковника. А ти си откаченият тип, който звъни по телефоните и с когото бихме желали да си поговорим. Или си откачалка, или си убиец.
— И търсим именно полковник Мор — добави Сампсън. Не беше смъкнал револвера си нито на сантиметър, нито на милиметър. Аз също.
Полковник Мор се владееше доста добре. Това ме разтревожи, задейства всичките ми вътрешни аларми и те задрънчаха силно.
— Е, тогава, бихте ли ми казали, ако обичате, за какво става въпрос? И моля, по-бързо. Никой от нас не е бил арестуван. През целия си живот не съм нарушавал дори правилника за движение — започна да обяснява полковникът едновременно към Сампсън и мен, без да знае кой е по-старши.
— Абониран ли сте за „Продиджи“, полковник? — попита го Сампсън. Прозвуча малко откачено, както и всичко напоследък.
Полковник Мор погледна първо жена си, после нас.
— Абонирани сме, но списанието е за сина ни, Съмнър. Никой от двама ни няма достатъчно свободно време за компютърни игри. Не ги разбирам особено, пък и нямам желание.
— На колко години е синът ви? — попитах полковник Мор.
— Какво значение? Съмнър е тринайсетгодишен. Учи в девети клас в училище „Теодор Рузвелт“. Отличник е. Страхотно дете. За какво е цялата тая работа, господа? Ще ни кажете ли, ако обичате, защо сте тук?
— Къде е Съмнър в момента? — попита Сампсън с много нисък и заплашителен тон.
Защото вероятно Съмнър се бе скрил някъде наоколо из къщата и ни подслушваше. Може би точно в този момент убиецът от „Соджърнър Трут“ ни слушаше.
— Той става половин час след нас. Автобусът му идва в шест и половина. Моля ви! За какво се отнася?
— Трябва да говорим със сина ви, полковник Мор — казах му аз. Засега гледах да не усложнявам нещата.
— По-добре да… — започна полковник Мор.
— Не, не е — прекъсна го Сампсън. — Трябва да видим сина ви незабавно. Тук сме по разследване за предумишлено убийство, полковник. Две малки деца вече са мъртви. Възможно е синът ви да е замесен в убийствата. Трябва да се срещнем с него.
— Ох, мили Боже, Франк — за пръв път се обади госпожа Мор. Сетих се, че малкото ѝ име е Кони. — Не може да бъде. Не е възможно Съмнър да е сторил нещо лошо.
Полковник Мор изглеждаше дори по-объркан, отколкото в началото, когато нахлухме в кухнята, но затова пък вече разполагахме с цялото му внимание.
— Ще ви заведа горе в стаята на Съмнър. Не може ли поне да приберете оръжията си?
— Опасявам се, че не — отвърнах аз. Погледът му издаваше състояние на ръба на паниката. Дори не погледнах към госпожа Мор.
— Моля, незабавно ни заведете в стаята на момчето — повтори Сампсън. — Трябва да се качим тихо. За негово добро е. Разбирате ли за какво говоря?
Полковник Мор кимна бавно. Лицето му бе станало тъжно, а погледът — втренчен и безизразен.
— Франк? — обърна се умолително към него госпожа Мор. Беше много бледа.
Тримата се качихме горе. Продължихме в колона по един. Вървях първи, после полковник Мор и накрая Сампсън. Все още не бях изключил Франклин Мор от списъка на заподозрените. Той продължаваше да бъде потенциалният психопат, убиецът.
— Коя е стаята на сина ви? — прошепна едва чуто Сампсън.
— Втората вляво. Уверявам ви, Съмнър не е направил нищо лошо. Той е само тринайсетгодишен. Първенец в класа си.
— Спалнята заключва ли се? — попитах аз.
— Не, мисля, че не, май че има райбер. Не съм сигурен. Той е добро момче.
Двамата със Сампсън заехме позиция от двете страни на затворената врата на спалнята. Давахме си сметка, че е много възможно вътре да ни чака убиец. Тяхното добро момче може би беше убиец на деца. Полковник Мор и жена му вероятно нямаха представа какъв е синът им и какво представлява в действителност.