На тринайсет години! Все още бях поразен от този факт. Беше ли възможно едно тринайсетгодишно момче да е извършило две жестоки убийства на деца? Може би това бе обяснението и за любителските елементи, на които се натъкнахме на местопрестъплението. Но тази ярост, това необуздано насилие? Тази омраза?
Той е добро момче.
На вратата на момчето нямаше нито райбер, нито ключалка. Ето, влизаме. Влизаме. Двамата със Сампсън влетяхме вътре с извадени пистолети.
Стаята беше обичайното тийнейджърско убежище, само че с повече компютърно и аудио оборудване от обичайното. На отворената врата на гардероба висеше сива кадетска униформа. Някой я бе накълцал на парчета!
Съмнър Мор не бе в стаята си. Тази сутрин не си доспиваше допълнителния половин час.
Стаята бе празна.
Върху намачканите завивки на леглото открихме напечатана на машина бележка. Беше оставена там, където не можеше да бъде пропусната.
Написаното вътре бе просто: Никой си отиде.
— Това пък какво е? — изсумтя полковник Мор, когато я прочете. — Какво става? Може ли някой да ми обясни? Моля! Какво става тук?
Мисля, че бях разбрал бележката на момчето. Съмнър Мор беше този никой. Така се бе чувствал той. И сега Никой си бе отишъл.
Една дреха, която лежеше на леглото до бележката, бе втората част от посланието на онзи, който бе дошъл пръв в тази стая. След себе си бе оставил липсващата блузка на Шанел Грийн. Малката блузка в електриково синьо бе цялата в кръв.
Едно тринайсетгодишно момче бе серийният убиецът от училището. Намираше се в състояние на неукротима ярост. И сега бродеше на воля някъде из Вашингтон.
Никой си бе отишъл.
66.
Убиецът от училище „Соджърнър Трут“ се шляеше по М Стрийт, разлиствайки „Уошингтън Поуст“, за да разбере дали вече е станал прочут. Цяла сутрин бе просил по улиците и бе събрал около десет долара. Животът можеше да е хубав!
Беше разтворил широко вестника пред себе си и тъй като не внимаваше особено къде върви, често се блъскаше в разни тъпанари по пътя си. „Поуст“ беше пълен с материали за проклетите Джак и Джил, но за него нямаше нищо. Нито ред, нито думичка за онова, което бе сторил. Каква жалка история бяха тия вестници. Направо си скъсваха задниците от лъжи, обаче всички трябваше да им вярват, нали така?
Внезапно се почувства толкова зле, толкова объркан, че му се прииска просто да легне на тротоара и да заплаче. Не трябваше да убива тия малки деца и вероятно нямаше да го направи, ако си бе взимал лекарството. Но депакотът го караше да се чувства като наркоман и той го мразеше, все едно че беше стрихнин.
И тъй, сега животът му бе разбит окончателно. Той беше пътник. Животът му бе свършил, преди всъщност да е започнал.
Намираше се на гадната улица и мислеше как да заживее тук постоянно. Никой е тук. И никой не може да спре Никой.
Отново бе ходил в „Соджърнър Трут“. Синът на Алекс Крос учеше там, а Крос наистина здраво го бе вбесил. Инспекторът нямаше особено добро мнение за него, нали? Дори не бе дошъл със Сампсън в училището. Крос непрекъснато го подценяваше.
Скоро щеше да стане време за обедната почивка в училището и той реши да намине, може би да постои до оградата, опасваща двора, където бяха намерили малката Шанел Грийн. Където бе довлякъл тялото. Може би бе дошъл моментът да предизвика съдбата. Да разбере дали има Господ на небето. Както и да е.
В главата му непрестанно кънтеше рокмузика. „Найн Инч Нейлс“, „Грийн Дей“, „Оейсис“. Чуваше „Блек Хоул Сън“ и „Лайк Сюисайд“ на „Саундгардън“. После „Чъмп“ и „Баскет кейс“ от албума на Грийн Дей „Дуки“.
Овладя се, успя да се издърпа обратно от границата на безумието.
Човече, наистина се беше посмахнал за две-три минути. Беше превъртял напълно. Запита се колко ли време бе останал отвъд.
Вече почваше да става твърде зле. Или се оправяше? Може би трябваше да си вземе съвсем малко от стария депакот. Да види дали няма да му помогне да се върне, където и да е близо до нашата слънчевата система.
Изведнъж забеляза онази черна кучка, амазонката, да се задава срещу него. Вече беше твърде късно да избяга от пътя на циклона.
Позна я веднага. Беше нафуканата директорка на „Соджърнър Трут“. Беше го нацелила, държеше го на мерника си.
Тя вече му крещеше, извисявайки глас:
— В кое училище учиш? Защо не си в клас? Не можеш да стоиш тук — викаше тя, докато се приближаваше към него.
ДА ТИ ГО НАЧУКАМ, ЧЕРНА КУЧКО. ГЛЕДАЙ СИ РАБОТАТА. НА КОГО, ПО ДЯВОЛИТЕ, СИ МИСЛИШ, ЧЕ ГОВОРИШ?