Нещо не беше наред. В къщата ни нещо не беше наред. Със сигурност. Сампсън и Нана нямаха слабост към ненадейни посещения след единайсет.
— Какво става? Какво се е случило? — попитах аз, когато влязох през кухненската врата. Стомахът ми се бе свил на топка. Нана и Сампсън седяха на малката маса за хранене. Говореха си, заговорничеха нещо.
— Какво става? — повторих. — Какво, по дяволите, става тук?
— Някой цяла вечер се обажда по телефона, Алекс. Когато вдигна, от другата страна ми затварят — отвърна Нана, когато седнах на масата при тях.
— Защо не ме повика веднага? — попитах строго. — Имаш номера на пейджъра ми. Нали е за това, Нана!
— Обадих се на Джон — отвърна Нана. — Нали си зает с охраната на президента и семейството му.
Не реагирах на обичайната ѝ заядливост. Не беше време нито за това, нито за разправии.
— Онзи каза ли нещо? — попитах аз. — Всъщност ти говори ли с някого?
— Не. Позвъни около десетина пъти между осем и половина и десет. Оттогава нито един повече. Чувах как някой диша по линията, Алекс. Едва не си изхабих свирката по него.
Нана си държеше една сребърна съдийска свирка до телефона. Това бе собственото ѝ решение на въпроса с обажданията на разни психопати. Този път почти ми се прииска да бе счупила проклетата свирка от надуване.
— Отивам да си легна — каза тя тихо и въздъхна едва чуто. За пръв път изглеждаше на толкова години на колкото си и беше. — След като и двамата вече сте тук.
Докато се изправяше от скърцащия кухненски стол, на лицето ѝ се изписа напрежение. Първо отиде при Сампсън. Наведе се мъничко и го целуна по бузата.
— Лека нощ, Нана — прошепна той. — Няма за какво да се тревожиш. Ще се погрижим за всичко лошо, както изглежда в момента.
— Джон, Джон — порица го тя нежно. — Тревогата наоколо е твърде много, знаем го и двамата. Нали така?
После дойде при мен и ме целуна.
— Лека нощ, Алекс. Радвам се, че вече си си у дома. Този убиец, дето дебне в квартала, ме тревожи ужасно. Лошо. Много лошо. Моля те, довери се на чувството ми за този.
Задържах в прегръдките си крехкото ѝ тяло за няколко мига и почувствах как гневът започва да се трупа в мен. Притисках я в обятията си и мислех колко ужасно бе това, за което намекваше тя, това въплъщение на злото, което ме следваше у дома. Никой, който е с всичкия си, не тръгва да преследва семейството на ченге. Само дето аз не смятах, че убиецът е с всичкия си.
— Лека нощ, Нана. Благодаря ти, че си тук с нас — прошепнах аз, опрял лице в бузата ѝ, и усетих пудрата ѝ с ухание на люляк. — Разбирам какво имаш предвид. Съгласен съм с теб.
Когато тя излее от стаята, Сампсън поклати глава. После се усмихна.
— Силна както винаги, човече. Тя наистина е нещо друго. Въпреки това я обичам. Обичам баба ти.
— Аз също. През повечето време.
Бях се вторачил в лампата, която висеше от тавана, мъчейки се да се съсредоточа върху един факт, който проумявах ясно — също както лампите, електричеството, корнизите. Никой не може да разбере истински един убиец психопат. Те са като извънземни, буквално.
За първи път в живота си бях почти безсловесен. Чувствах се унизен, невероятно гневен и уплашен за семейството си. Може би тези телефонни обаждания не означаваха нищо, но не бях сигурен.
Взех две бири от хладилника и отворих по една за двама ни. Имах нужда да поговорим със Сампсън. Цял ден не беше останал един свободен миг.
— Страхува се за децата. Това я кара да се наежва. Да си показва ноктите — каза накрая Сампсън, после отпи една голяма глътка бира.
— Остри нокти — успях да пусна една полуусмивка, въпреки обстоятелствата и изтощението ми.
Известно време останахме заслушани в тишината, обгърнала къщата ни на Пета улица. Накрая тя бе прекъсната от познатото монотонно бучене в тръбите на парното. Надигнахме бутилките бира. Повече нямаше натрапчиви телефонни обаждания. Може би свирката на Нана не беше чак толкова лоша идея.
— Докъде я докарахте с твоя отбор на звездите? Нещо ново днес по издирването на детето на семейство Мор? — попитах Сампсън. — Някакви новини от останалата част на групата? Знам, че наблюдението ни се проваля. Не ни достигат хора.
Сампсън сви широките си рамене и се помести на мястото си. Погледът му потъмня и стана някак суров.
— Открихме следи от грим в стаята му. Може би се е преобличал като старец. Ще го намерим, Алекс. Смяташ ли, че той е звънял тая вечер?
Разперих ръце, после кимнах.
— Не е лишено от смисъл. Той определено се нуждае от специално внимание, иска да бъде важен в очите на другите, Джон. Може би чувства, че Джак и Джил отнемат вниманието, което иначе би получил, че крадат прожекторите за неговото шоу. Може би знае, че работя по Джак и Джил и ми е ядосан.