Бях решил да оставя Деймън вкъщи за няколко дни заедно с Нана и инспектор Ракийм Пауъл. За по-безопасно. Надявах се, че скоро ще открием тринайсетгодишния Съмнър Мор и половината от тази история на ужаса ще приключи.
Продължавах да подозирам, че Съмнър Мор или иска да бъде заловен, или това скоро ще стане. Небрежността в двете убийства го подсказваше. Отчаяно се надявах да не убие друго дете, преди да сме го намерили.
Обмислих варианта да преместя Нана и децата при една от лелите ми, но се отказах. Ракийм Пауъл щеше да стои с тях в къщата. Това ми се струваше достатъчен хаос и разруха, насилствено наложена в живота им. Поне засега.
Освен това бях почти сигурен, че Нана не би се преместила при някоя от сестрите си без жестока битка и жертви. Пета улица бе нейният дом. Тя предпочиташе да се сражава, вместо да отстъпи. От време на време го правеше.
Потеглих към Белия дом рано сутринта. Настаних се в един сутеренен офис с голяма чаша кафе и висока половин метър купчина папки с документи за изчитане и размисъл. Това бяха буквално стотици доклади и вътрешни бележки на ЦРУ относно Кевин Хокинс и останалите „призраци“.
Малко след девет се срещнах с Дон Хамърман, с главния прокурор Джеймс Дауд и с Джей Грейър. Използвахме една помпозна конферентна зала близо до Овалния кабинет в западното крило. Спомних си, че Белият дом първоначално е бил построен да сплашва посетители, особено чуждестранни величия. „Американската къща“ беше огромна и всяка стая изглеждаше официална и внушителна. По време на срещата Хамърман бе необичайно хрисим.
— Направил си впечатление на президента — каза той. — И си успял да го убедиш в собствената си позиция.
— А сега какво? — попитах. — Как ще действаме? Ясно е, че бих искал да помогна.
— Започнали сме няколко изключително прецизни разследвания — отвърна Хамърман. — Ще ги води ФБР. — После се огледа из стаята. Създаваше у мен впечатлението, че възвръща властта и влиянието си.
— Това ли е, което искаше да ми кажеш? — попитах след няколко секунди мълчание.
— Засега, да. Ти задвижи нещата. Това е важно. Наистина е голяма работа.
— Как не — отвърнах. — Шибано разследване за убийство в Белия дом! — Станах и се върнах в кабинета си. Имах да върша работа. И непрестанно си напомнях, че съм част от „екипа“.
Хамърман надникна отново към единайсет и половина. Очите му бяха по-разширени и с по-див поглед от обикновено. Помислих си, че може да си е променил решението за последното разследване или пък някой да му е съдействал за това.
Не изглеждаше на себе си.
— Президентът иска да ни види незабавно!
73.
Президентът лично поздрави всеки от нас като членове на спешния екип в Овалния кабинет, който наистина си беше овален.
— Благодаря ви, че дойдохте. Здравейте Джей, Ан, Джийн, Алекс. Зная колко сте заети и си давам сметка за огромното напрежение, в което работите — каза той.
Спешният екип се беше събрал, но президентът Бърнс определено се открояваше като присъствие в залата и сред участниците в непредвиденото заседание. Беше облечен в тъмносин делови костюм. Златистокестенявата му коса бе прясно подстригана и аз неволно се запитах дали не е същата сутрин, и ако е така, откъде е намерил време.
Какво се бе случило? Нима Джак и Джил бяха звънили в Белия дом повторно?
Отправих поглед към Джийн Стърлинг срещу мен. Тя сви рамене и разшири очи. Очевидно също като мен нямаше представа какво става. Май никой не беше наясно какво е намислил президентът, дори Хамърман.
Щом заехме местата си, президентът заговори. Беше застанал пред двойка знамена — на армията и на въздушните сили. Изглеждаше спокоен и овладян, което си беше чист подвиг.
— Хари Труман обичал да казва — започна той, — „ако искаш приятел във Вашингтон, купи си куче“. Мисля, че изпитах точно онова чувство, което е вдъхновило остроумието му. Почти съм убеден.
Президентът притежаваше изключително умение неизменно да ангажира вниманието на своята аудитория. Вече го знаех от обръщението му на конгреса и други разговори по телевизията — неговия вариант на „приказки край домашното огнище“ на Франклин Д. Рузвелт. Той беше способен да съобрази своя ораторски талант с много по-малко помещение и публика, дори с една такава неподатлива на въздействие и цинична тълпа като тази пред него.
— Каква невероятна досада може да бъде тази работа. Който е измислил фразата: „Ако ме мобилизират, няма да бягам; ако ме изберат, няма да служа“, е бил прав.