После си спомни къде е, къде бе дошъл да прекара нощта. Ама че умник! Песента, неговата песен, кънтеше в главата му.
Това скривалище беше жестоко. Или може би той бе твърде глупав и непредпазлив. Преценете сами.
Той беше в собствената си къща, на третия етаж.
Обви съзнанието си около мисълта, че засега е здрав и читав. Човече, как обичаше силата на тази мисъл.
Сега владееше напълно положението. Владееше мисията. Можеше да бъде голям и значим като Джак и Джил. По дяволите, можеше да бъде още по-голям и по-добър от тези откачени задници. Беше сигурен в това. Вярваше в превъзходството си над тях.
Той опипа пода около себе си за раницата, която му служеше толкова вярно. Къде, по дяволите, са нещата му? Добре. Ето я. Всичко е гот. Бръкна вътре, напипа фенерчето си. Щракна копчето.
— Нека бъде светлина — прошепна.
Той със сигурност беше на тавана на собствения си дом. Това не беше сън. В края на краищата той бе убиецът от училището. Насочи яркия лъч към часовника на китката си. Беше подарък за дванайсетия му рожден ден. От онези часовници с многобройни бутони, дето ги носят пилотите. Уха, беше направо шашнат! Може пък да е възможно да учи за реактивен пилот, след като всичко това се озове зад гърба му. И да се научи да управлява F–16.
Часовникът на реактивния пилот показваше 4 часа сутринта. Значи трябва да е 4,00.
— Часът на върколака — прошепна той едва чуто. Време беше да слезе от таванската стая. Беше време да продължи да оставя своя отличителен знак по света. Сега трябваше да се случи нещо страхотно и удивително.
Идеални убийства.
75.
Той спусна бавно сгъваемата стълба към втория етаж на къщата. Неговата къща. Ако осиновителите му случайно станеха сега, за да отидат до тоалетната — ГОЛЯМ ПРОБЛЕМ ЗА НЕГО.
А ЗА ТЯХ — ГОЛЯМА ИЗНЕНАДА.
Имаше малък проблем с дишането си. Спускането на стълбата не беше много лесна работа. Трябваше да нагласи тежките неподатливи стъпала съвсем тихо на втория етаж, но точно накрая се чу леко тупване.
— По дяволите! — прошепна той.
Все още не успяваше да успокои дишането си. Тялото му плувна в пот, също като конете през време на сутрешна тренировка. Беше го виждал във фермата на дядо си и баба си. Запомни я завинаги: пот, която се превръща в нещо като пенест крем буквално пред очите ти.
— Малодушник — прошепна той, надсмивайки се над собствения си страх. — Скапаняк. Боклук.
Опита се да се освободи от вледеняващата паника и нервност. Пое бавно и дълбоко въздух, спирайки в горния край на сгъваемата стълба. Беше толкова странно.
Накрая започна бавно да слиза на несигурни вдървени нозе, които усещаше като кокили. Гледаше да бъде колкото се може по-безшумен и внимателен.
Когато стигна до долу, се почувства по-добре. Твърда земя. Прекоси на пръсти коридора към голямата спалня. Отвори вратата и моментално го блъсна вълна истински студен въздух.
Неговият осиновител държеше прозореца отворен дори през декември, дори когато валеше скапаният сняг. И как не. Полярният студ вероятно поддържаше сребристорусата му с военна подстрижка коса. Спестяваше му разходи за бръснар. Какъв супертъпанар!
— Чукаш ли я в студения мрак? — прошепна под нос. Това също звучеше правдоподобно.
Той пристъпи съвсем близо до широкото им легло. Съвсем близо. Застана при техния олтар на любовта, техния свещен трон.
Колко пъти си беше представял някакъв подобен миг?
Самия момент?
Колко други деца си бяха представяли същата сцена хиляди пъти? Но после не бяха направили нищо. Нещастници! Светът беше пълен с тях.
Беше на ръба на един от най-лошите си пристъпи, наистина ужасен. Косите на врата му бяха настръхнали. Във всеки случай така ги чувстваше.
Виждаше червено навсякъде из стаята. Мътно червено. Сякаш гледаше стаята през уред за нощно наблюдение.
Всеки миг щеше да припадне.
Усещаше как експлодира и се пръсва на милиарди парчета. Внезапно изпищя с всички сили:
— Събудете се и помиришете шибаното кафе!
В следващия миг вече ридаеше. Защо, нямаше представа. Не помнеше да е плакал така, откакто беше малко дете, наистина съвсем мъничък.
Гърдите го боляха, сякаш някой бе забил тежък юмрук в тях. Или бе стоварил отгоре им половинметрова бухалка. Осъзна, че започва да хлипа на глас. Господин Мухльо се връщаше. Каещ се. Многократно премислящ всяко проклето действие преди и след извършването му.
— БУМ! — изпищя той колкото му глас държи.