— Пикар! — лейтенантът го плесна по обезумялото лице.
— Нищо не чувствува — продължи Симънс. — Няколко дни под такъв дъжд и всеки ще престане да усеща собствените си ръце и крака.
Лейтенантът с ужас погледна ръката си. Тя бе изтръпнала.
— Но не можем да оставим Пикар.
— Само това можем да направим — Симънс стреля.
Пикар падна в локвата.
— Спокойно, лейтенант — рече Симънс. — В пистолета ми ще се намери и за вас куршум. Спокойно. Разсъдете логично: той би стоял все едно така, докато не се задуши. Аз съкратих мъките му.
Лейтенантът плъзна поглед по проснатото тяло.
— Вие го убихте.
— Да. Иначе той би ни погубил. Нали видяхте лицето му. Побъркал се е.
Лейтенантът помълча, после кимна.
— Да, вярно.
И тръгнаха под проливния дъжд.
Беше тъмно, лъчът на фенерчето проникваше в стената от дъжд само на няколко фута. След половин час силите ги напуснаха. Трябваше да поседнат и да чакат, да чакат утрото, борейки се с мъчителния глад. Разсъмна се: сив ден, безкраен дъжд… Продължиха пътя си.
— Пресмятанията ни не излязоха верни.
— Не. След час ще бъдем там.
— Говорете по-високо, не ви чувам — Симънс спря и се усмихна. — Ушите — той ги докосна с ръце. — Излязоха от строя. От тоя безкраен дъжд целият съм се вдървил.
— Нищо ли не чувате? — запита лейтенантът.
— Какво? — Симънс го гледаше озадачен.
— Нищо. Да вървим.
— Аз по-добре да почакам тук. А вие вървете.
— В никакъв случай.
— Не чувам какво говорите. Вървете. Уморих се. Според мен Слънчевият Купол не е в тази посока. А дори и да е там, сигурно целият му свод е надупчен, като на онзи. По-добре да поседя.
— Станете веднага!
— Довиждане, лейтенант.
— Не бива да се предавате, остана съвсем малко.
— Виждате ли пистолета. Той ми казва, че ще остана. Всичко ми опротивя. Не съм се побъркал, но скоро и това ще стане. А аз не искам. Щом се отдалечите, ще се застрелям.
— Симънс!
— Произнесохте името ми, виждам по устните ви.
— Симънс!
— Разберете, това е само въпрос на време. Или ще умра сега, или след няколко часа. Представете си, че стигнете до Слънчевия Купол — ако въобще стигнете — и намерите свода надупчен. Много приятно, нали!
Лейтенантът почака, после зашляпа в калта. След малко се обърна и извика Симънс, но той седеше с пистолет в ръка и чакаше лейтенантът да се скрие. Поклати отрицателно глава и махна с ръка: вървете.
Лейтенантът не чу изстрела.
Както вървеше, започна да къса цветя и да ги яде. Те не бяха отровни, но и не увеличиха силите му; след малко повърна.
После лейтенантът накъса големи листа, за да си направи шапка. Бе опитал вече веднъж, но и този път дъждът бързо разми листата. Откъснеш ли растение, то веднага започваше да гние, превръщаше се в сива безформена маса.
Провря се през море от листа и влага и излезе на малък хълм.
Отпред, през студената мокра завеса се мерна жълто сияние.
Слънчевият Купол.
Кръгла жълта постройка зад дърветата. Спря, олюля се и погледна натам.
В следващия миг лейтенантът хукна, но веднага забави крачка. Страхуваше се. Не извика за помощ. Ами ако това е същият Купол, мъртвият Купол без слънце?
Подхлъзна се и падна. „Лежи — мислеше си той — все едно, сбъркал си. Лежи. Напразно е било всичко. Пий, пий до насита.“
Но лейтенантът си наложи да се изправи и да тръгне напред, през безбройните ручеи. Жълтата светлина стана по-ярка и той пак затича. Краката му тъпчеха стъкла и огледала, от ръцете му се сипеха брилянти.
Спря пред жълтата врата. Надпис: Слънчев Купол. Опипа вратата с вдървената си ръка. Завъртя дръжката и с мъка прекрачи.
Замря на прага и се заоглежда. На ниска масичка стоеше сребърна тенджерка и пълна чаша горещ шоколад със сметана. До тях поднос — дебели сандвичи с големи парчета пилешко, пресни домати и зелен лук. На закачалката, пред самия му нос, висеше голяма хавлиена кърпа; при краката му сандък за мокрите дрехи; вдясно кабината, където топлите лъчи в миг изсушаваха човека. На креслото чисти дрехи, приготвени за случаен пътник. А по-натам кафе в горещи медни кафеници, грамофон, тиха музика, книги с червени и кафяви кожени подвързии. До библиотеката — кушетка, ниска, мека кушетка, на която е така приятно да лежиш под ярките лъчи на това, което беше най-ценно в помещението.
Затули с ръка очите си. Успя да забележи, че към него идват хора, но нищо не каза. Почака и отново отвори очи. Водата, стичаща се от дрехите, бе образувала локва под краката му; чувствуваше как изсъхват косата и лицето му, гърдите, ръцете, краката.