Как се вместваше във всичко това драгият Инчай, ако изобщо се вместваше? И Орбан. Той също имаше някаква роля в това. Сигурен бях.
А след това имахме джерег. Може би не замесени в това, но не биваше никога, никога да се забравя за тях. Не исках последното, което ще видя, да се окаже върхът на моргантско оръжие. Потръпнах.
Някой жестоко беше избил фамилията на майка ми и поне една от тези страни бе отговорна за деянието или знаеше кой е отговорен.
Е, добре, това бяха въпросите, за които знаех към момента. Усилията да намеря отговорите им щяха естествено да породят други, но поне имах нещо за начало.
Седях си, пиех си кафето и кроях планове.
Ха.
Трябва да разберете, че сега, докато си спомням тези неща, всичко ми изглежда много смешно. Но е истина, кроях планове точно, все едно че щях да тръгна да ги изпълнявам, точно, все едно че никой друг не можеше да крои планове в същото време. Интересува ли ви изобщо какви бяха те? Би ли могло изобщо да са важни всички неща, които щях да направя, ако…
Ако, ако, ако.
Ако светът беше какъвто исках да е, а не какъвто е.
Безсмислено. Ако светът беше какъвто исках да е, щях все още да съм женен. Изобщо нямаше да съм се забъркал с джерег преди всичко, защото нито щеше да ми е притрябвало, нито щях да имам подобно желание. Вместо това щях да съм… какво? Граф Шурке, здрав и читав, в имението ми край езерото, ловя риба и ходя на лов, с Коути обсъждаме последната мода на улица Б’нари? Не, това също не го виждах. А и както казах, безсмислено е.
Когато са ти платили, за да убиеш човек, трябва да научиш за него всичко, което можеш. Няма кой знае каква полза да научаваш какъв би могъл да е или какъв ти искаш да е. Направиш ли това, единственото, което ще спечелиш, е „честта на Фиском“, което, ако не сте чували този израз, означава името ти да бъде добавено на списъка, всечен във високите широки каменни блокове около Звездата на екзекутора.
Гледаш това, което е, а ако не знаеш какво е, си поставяш за задача да го откриеш. И понякога това също се оказва просто поредното жертвоприношение на олтара на божествата на напразното усилие — онези, които карат реколтата да пропадне.
Тъй че, да, седях, пиех си кафето и кроях планове. Точно, все едно че ако…
Лойош все още беше напрегнат. Усещах го как наблюдава входа, а Роуца непрекъснато мърдаше и подскачаше на лявото ми рамо.
Но не позволих това да ме притесни. Работех. Превръщах гнева си в решение, решението в намерение, намерението в план. Щях да науча кой стои зад това, като тръгна по гладък, изряден път. Измислил бях как да извлека информация от онези, които трябваше да разполагат с такава, за да мога да реша точно кой заслужава онова, което смятах да извърша.
Трябваше да са минали около час-два, докато го превъртя в ума си — или по-скоро да го опиша на Лойош, който не му обърна внимание. Просто защото разсъждавам по-добре, когато говоря. Накрая казах:
„Добре, измислих го“.
„Както кажеш“.
„Първи е приятелят ни Инчай, защото не очаквам да получа нещо от него“.
„Харесвам очакванията ти, шефе. Задръж дотук и няма да бъдеш разоча…“
„След това Орбан, ако може да бъде намерен“.
„Което не очакваш“.
„Вероятно не“.
„Дотук е съвършено“.
Прегледах набързо тялото си за ефекта от Работенето. Мехурите ги нямаше, а мускулните болки бяха поносими. Станах, хвърлих няколко монети на Инчай и казах:
— Търся вещер.
— Има един дюкян малко по-надолу по улицата, откъдето се снабдяват. Сигурен съм, че Юлио ще може да те насочи към някого.
— Аха. Ти кого познаваш?
Той разпери ръце. Не му повярвах, но реших, че мога да се върна към това по-късно.
— Добре. Някаква идея къде мога да намеря Орбан?
— Не съм го виждал.
Изчаках мълчаливо, защото това кара някои хора да се почувстват неловко. След малко добави:
— Предполагам, че ще намине по-късно.
„Добра работа, шефе. Дотук всичко върви точно както очак…“
„Млъкни“.
— Добре. Къде е съветът на Гилдията?
Очите му леко се присвиха.
— Съветът на Гилдията — повторих.
Пак изчаках.
— Завий надясно, като излезеш. По тази улица, няма и сто крачки. Двуетажна сграда, светлозелена.
Кимнах небрежно за „благодаря“, върнах се на масата и седнах.