„Какво, няма ли да ходим, шефе?“
„Утре. Още съм много изтощен, а трябва да съм в най-добра форма, като се заема с тази Гилдия. Имам чувството, че са малко като Империята и малко като джерег“.
„Чувство“.
„Да. Когато не разполагаш с нищо друго, тръгваш оттам. Освен това да ги ударя рано сутринта изглежда правилният подход“.
„Имам предложение какво да правим отсега дотогава, шефе“.
„Какво?“
„Да оставим между нас и тази миризлива дупка, наречена град, толкова мили, колкото могат да издържат краката ти“.
„Не“.
След като вече си имах план, оставих ума си да отдъхне и не мръднах повече до края на деня. Заведението отново се напълни, предимно селяни, никакви жени. Странно. Гледах ги, те ме пренебрегваха, а Орбан не се появи.
Следващата част от плана ми включваше да си легна рано и я изпълних без засечки. Лойош дори ме похвали с успеха. Милият.
На следващата сутрин пих кафе и ядох кифлички с маково семе, току-що извадени от пещта, с масло и мед. Хубави. Цялото помещение беше мое, докато се хранех: Инчай се беше прибрал отзад да се погрижи за гостилничарските си неща и се хранех бавно, докато обмислях как да отиграя нещата с Гилдията.
Трябва да обясня: в този момент бях почти убеден, че тъкмо Гилдията е избила фамилията Мерс. Готов бях да променя мнението си, стига да имах основание за това, и не бях изключил графа или някое друго лице или група, за която не знаех. Не бях достатъчно сигурен, за да действам според това. Но бях сигурен, че или са отговорни, или са замесени.
Това бе най-трудната част — да се владея и да запазя хладнокръвие, докато изровя нужната ми информация. Усещах страстното желание да намеря Майстора на гилдията и да гледам как стилетът ми му влиза под брадичката или в лявото око, което от двете е по-удобно. Толкова го исках, че почти се разтреперих.
„Шефе, това взе да става прекалено напоследък. Вчера…“
„Знам, Лойош. Работя по въпроса“.
Отделих още малко време, докато се успокоя, като си напомних да го приема като работа. Не, не беше работа. Но ако тръгнех като аматьор, ако позволях на чувствата да диктуват методите ми, щях да свърша там, където свършват всички аматьори. И може би точно там ще свърша някой ден, но не и този път. Не и преди да приключа с това.
Когато се почувствах готов, станах, измих меда от ръцете си, поех си дълбоко дъх и излязох навън сред вонята.
„Наистина ли отиваме до Гилдията, шефе?“
„Наистина. Не знам дали те са зад това, или само имат голяма роля в него, но тъй или иначе трябва да разбера срещу какво съм изправен и да измъкна малко информация от тях“.
Лойош въздъхна.
Беше рано сутринта, но Пещта бе скрита зад сиви облаци и се почувствах повече като у дома. Завих веднага надясно. Не беше далеко. Оказа се преди улицата, която завиваше към кейовете. Когато влязох, заваля.
Беше голямо помещение с четири маси и разни мъже с вид на служители — десетина на брой — които седяха зад тях и вършеха разни служебни неща с листове хартия. Никакви жени. Странно. Отзад имаше стълбище. Първата ми реакция бе, че тук кипи твърде много дейност за толкова малък град. Но какво знам аз за гилдиите?
Индивидът на масата до вратата вдигна очи и ме погледна. Млад, сериозен на вид мъж, който явно не се хранеше достатъчно и ако се съдеше по изпитото му лице и вкочанения гръб, вероятно не правеше нищо забавно в живота си. Може би просто не вярваше в забавното. Трябваше да го запозная с онова момиче, дето обикаляше по кейовете.
Поиска да разбере с какво би могъл да ми бъде полезен. Имах чувството, че това изобщо не е толкова важно за него, тъй че си помислих за чупене на крака, но това бе просто защото бях в лошо настроение.
— Чайор — казах му. — Искам да го видя.
Той отвори уста, поколеба се, огледа ме, затвори уста и пак се поколеба. Всъщност не мога да чета умовете на хората, както го прави Деймар, но понякога, знаете ли, не ти е нужно — горкият тип се мъчеше да реши какъв е статутът ми, за да знае как да се обърна към мен: с „милорд“, с „момче“ или с нещо между двете. Имаше проблем, защото приличах на човек от простолюдието, с изключение на сабята на кръста ми. Съжалих го.
— Сър — заговори накрая — ако изчакате тук, ще проверя дали…
— Спести си го — прекъснах го. — Името ми е Мерс Владимир и тук не сте достатъчно, за да ми попречите да го видя. Допускам, че е горе по тия стъпала. Та значи ще съобщиш ли за мен, или просто да се кача?